В един ден през октомври със силен вятър, който носи облаци над планините на Алмати, първият казахстанец се изправя срещу Китай в задната стая на един хотел. Кайрат Самаркан е мъж с меки черти на лицето и големи ръце. Той гледа право в камерите срещу себе си и се опитва да се усмихне.
Но лагерът непрекъснато изниква в съзнанието му.
Минала е почти година, откакто Самаркан е пуснат от възпитателен лагер в Китай, където е учил насила мандарин и текстовете на комунистически песни. Печели свободата си, след като си удря главата в стена толкова силно, че почти умира. Сега е сред малко мюсюлмани, които са способни да говорят за китайските лагери.
Петдесет казахстански мъже и жени седят пред Самаркан и чакат той да разкаже историята си. Всеки от тях има близки, които са изчезнали в лагерите на Китай. Кайрат обяснява как са ги измъчвали, когато правели грешки. Всяка сутрин са принуждавани да хвалят президента Си Дзинпин и да му пожелават да живее 10 000 години. Учат, че Китай е велик и е много по-развит от другите държави.
Следобедите са посветени на идеологически уроци. Преподавателите разказват за партийния конгрес от XIX-ти век и за успехите на страната. След това всички биват отново заключени по килиите си.
Самаркан е роден в Китай и е бил продавач на обувки, който е пътувал много между родината си и Казахстан. Мюсюлманите в Китай са преследвани от години, но той не предполага, че ще започнат да арестуват всеки, който е бил в Казахстан. При последното му пътуване обаче е спрян от офицери и е обвинен, че има двойно гражданство и така предава държавата си.
Разпитват го три дена, докато е завързан за метален стол. Целта на китайските власти е да превърнат всеки в китаец - никой мюсюлманин там вече не разполага свободно с живота си.
За да чуят Самаркан са дошли хора от околните села. Те носят снимки на близките си, на майки, бащи, сестри, братя, които са арестувани в китайските провинции, и смело разказват историите си пред насъбралите се журналисти. Повечето етнически казахстанци, които са изгубили свои роднини в лагерите, са родени в Китай и впоследствие са емигрирали в Казахстан, земята на техните предци.
Изоставили са домовете си в Северозападен Китай - регион, населен с много хора от тюркски произход и богат на природни ресурси.
В крайна сметка обаче облагодетелствани от икономическия растеж се оказват китайците. В резултат на това уйгурите, които съставляват мнозинството на мюсюлманската общност в района, се чувстват дискриминирани и започват протести срещу китайското правителство. Така Китай започва да гледа на уйгурите и като цяло на мюсюлманите като на заплаха за хармоничното китайско общество. Според Пекин протестиращите нарушават общественото единство и то в стратегически важен регион на Пътя на коприната.
В момента около 1 млн. уйгури, казахстанци и други мюсюлмани са задържани в лагери. Месеци наред Пекин отрича да има такива институции в страната, но наскоро правителството промени подхода си. Сега по думите на властите това са "центрове за доброволно професионално обучение" с интегрирани езикови курсове. Мюсюлманите биват възпитавани да станат "спазващи законите граждани". Според китайското правителство там те не само учат китайски, но и усвояват различни занаяти.
По време на срещата на ООН по-рано този месец САЩ и Западна Европа призоваха да се спре интернирането на мюсюлмани в северозападните провинции. Китайският зам.-външен министър отхвърли обвиненията и ги определи като политически мотивирани.
Да научиш какво се случва в региона е почти невъзможно на място.
Затова трябва да се стигне до Казахстан. Алмати е на 300 км от границата с Китай и е най-големият град в страната със своите 1,8 млн. жители. Нурсултан Незарбаев е президент на Казахстан от повече от 27 години и не дава външни индикации, че се случва най-радикалната реорганизация в Китай от Мао Дзъдун насам. И че пипалата на тази радикализация се впиват дълбоко в казахстанското общество.
Само че Алмати все повече се превръща в убежище на бягащите от случващото се на изток, понеже животът там става непоносим. Повечето делят апартаменти със съквартиранти, за да си позволят наемите. Израснали са в китайски региони, заселени с казахстанци, но са имали и китайски приятели. Някои са учили в училище на уйгурски, а китайският им е бил втори език. В Китай съжителстват повече от 56 етнически групи, които трябва да живеят единно.
Промяната започва да се усеща сериозно през 2016-а. Уйгурските училища започват да бъдат затваряни и на тяхно място се изграждат китайски такива. На всяка крачка отварят врати "обучителни центрове". Хората са приканени да се присъединят към тези центрове доброволно. На децата е наложено да гледат комунистически филми и да пеят идеологически песни за това как Китай печели във всяка война.
Не след дълго тези, които странят от педагогическите центрове, започват да изчезват. Цели мюсюлмански селища са обезлюдени, а децата на арестуваните се пращат в сиропиталища. Ако някое от тях изчезне, надзирателите казват, че е отишло "на училище".
Китайското правителство е решено да създаде полицейска държава в отдалечения си северозапад.
Отново през 2016-а за отговорен за региона е назначен консервативният партиен секретар Чен Куангуо. След него бързо се появяват пропускателни пунктове и полицейски станции. Така част от мюсюлманите заминават за Алмати, където говорят езика им и се чувстват у дома си. Само че част от семействата им остават в Китай и се налагат чести пътувания през границата.
Междувременно Казахстан е в списъка с 26-те най-опасни страни в света според Китай и всеки, който пътува твърде много, се набива на очи. Пекин издава списък с 75 характерни за религиозния екстремизъм черти и призовава за "свещена война". За съмнително вече се смята някой да притежава тежести за вдигане, боксови ръкавици, телескоп, въжета и палатка. Крайно подозрително е да държиш у дома си копие от Корана или синовете ти да са обрязани.
Постепенно властите стават изключително стриктни. През 2017-а започва кампанията "Да станем семейство" и един милион инспектори се местят да живеят у мюсюлмански семейства. Официалният аргумент е, че искат така да сплотят обществото, но всъщност събират информация за семействата.
Онлайн комуникацията на най-малките се следи много внимателно. Постепенно заради инспекторите изчезват различни членове на семействата. Някои така и не се връщат.
Тези, които успеят да избягат в Алмати, се страхуват да говорят заради китайски агенти - границата не е никак далеч.
Съгласните да говорят пред казахстанските власти и медиите държат да запазят своята анонимност.
Те разказват за десетки и стотици дни наред, в които са държани затворени. Единствената дневна светлина, която са виждали, е била тази в класните стаи. Някои от задържаните никога не са държали химикал през живота си, а им се налага да учат сложните китайски йероглифи и да преписват пропагандни песни.
Преди да бъдат вкарани в лагерите, на всички им се взимат кръвни проби, които вероятно се събират в база данни. След това задържаните преминават разпит, на който ако не проговорят и не дадат задоволителни отговори, биват измъчвани. Лагерите се делят на три зони - за наказани религиозно превъзпитание, за наказани заради преминаване на границата с Казахстан и строг режим за престъпници.
Става се в 6 сутринта. От 8 до 10 часа се слуша пропагандно радио, от 10 до обяд има уроци. След това се обядва, а после до 4 се пеят песни. От 4 до 6 часа следобед следва писане. Китайските власти смятат, че затворниците трябва да са им благодарни за обучението. Никой не знае по каква причина арестуваните биват пускани от лагерите.
Възможно е част от тях да се оказват безнадеждно необразовани и, в крайна сметка, усилията за тях са излишни.
Но кошмарните условия от лагерите трудно могат да бъдат забравени.
Опитите за индоктриниране не са най-страшната част от тях. Постоянното видеонаблюдение и следене - също. Камери има дори и в тоалетните и под душовете. На местата, където няма обсег на камерите, надзирателите си позволяват да удрят затворниците. Жените претърпяват още по-сериозно насилие.
А повечето освободени не знаят дали да останат в Алмати и къде да отидат. Едно е сигурно - трябва да е далеч от Северозападен Китай.
