"Ако еврото се провали, Европа се проваля", каза Ангела Меркел. За съжаление, еврото се проваля, но се проваля бавно.
Дори и Гърция да излезе от паричния съюз, еврозоната не изглежда вероятно да се разпадне в близкото бъдеще, но все пак съществува шанс това да се случи.
Има много по-голям шанс тя да върви като зле конструиран казахски трактор, водейки до бавен растеж, по-малко работни места и повече човешко страдание, отколкото биха изпитали същите държави без паричен съюз.
А и страданието ще е неравномерно разпределено между страните-длъжници и страните-кредиторки, между закъсалия Юг и все още проспериращия Север.
Тези различни национални разбирания и изживявания ще се отразяват от изборите, създавайки повече напрежения от типа, който вече наблюдавахме между Германия и Гърция.
В крайна сметка нещо ще се счупи, но този процес може да отнеме доста време.
"Има много разруха в един народ", е казал Адам Смит. Предвид изключителните постижения през 70-те години от 1945 насам и спомените и надеждите, все още инвестирани в европейския проект, все още остава много разруха на нашия континент.
Наскоро участвах в събитие във Франкфурт, на което присъстваха представители на водещи европейски инвеститори. Проведе се кратко социологическо проучване с многобройни отговори, предлагащо много сценарии как еврозоната ще изглежда след 5 години, и запитващо кой от вариантите ни изглежда най-вероятен.
Почти половината от присъстващите избраха като мен "Япония през 90-те години". Около 20% гласуваха за "Каква еврозона?"; 18% избраха "Великобритания след Тачър", под което се предполага, че са разбирали по-слаба и сурова икономика, с политики на икономии и структурни реформи, създаващи растеж, но и размествания и неравенство.
Уловката е, че дори в последния, "най-добър" вариант, неравенството няма да бъде само в една държава, а неравномерно разпределено между различните страни.
Германците и няколко други северноевропейски народи ще извлекат повечето изгоди, за останалите остават минусите.
Да го кажем на глас означава да подкрепим икономически анализ, който основните германски политици и икономисти ожесточено оспорват.
Икономиите и структурните реформи са единственият верен път към спасението, настояват те. Както Меркел бе заявила през 2013: "Това, което ние направихме, може да го направи всеки друг".
Само че има поне три проблема с тази теза. Първо, както всеки умен лекар знае, дори теоретично правилното лекарство може да действа катастрофално, ако бъде дадена твърде силна доза на пациент с и без това отслабено здраве.
Второ, гърците, италианците и французите не са германци.
Техните икономики имат нужда от структурни реформи, които например засилиха износа от Испания, но обществата и компаниите им просто не реагират по същия начин.
Трето, дори и цялата еврозона да стане един гигантски exportweltmeister по германски модел, кой ще е консуматорът? Част от търсенето трябва да идва от самата еврозона, и особено от по-богати държави като Германия. Ако всички останали започнат да се държат повече като Германия, Германия трябва да започне да се държи поне малко по-малко като Германия. А германците не са готови на такова нещо.
В дългосрочен план Германия ще понесе последствията, но не и веднага
Разходете се из повечето германски градове и ще видите, че усещането там е: криза? Каква криза? Въпреки че Германия се налагаше да спасява страни като Гърция, голяма част от парите отидоха директно при неблагоразумните кредитори, включително германските банки.
Междувременно германският износ извлече огромни ползи от еврозоната.
Във Франкфурт страданията на Атина изглеждат адски далеч. Размишлявайки за политиките за икономии в Южна Европа, германски банкер заяви:
"Проблемът с Гърция е, че те никога не са си давали зор".
Говорим за страна, където преди средната класа сега разчита на кухни за бедни, половината от младежите са безработни и според статия на Мартин Улф във Financial Times, от 2008-ма насам "разходите на гърците за стоки и услуги са спаднали реално с поне 40%".
Структурният проблем е, че паричните въпроси са европейски, но демократичната политика си остава все така национална.
Не че няма нищо, което да може да се направи, ако политиката го позволява. Всички признават на четири очи, че Гърция не може да изплати гигантските си дългове, така че нека Берлин да преговаря изрично за опрощаване на дълговете, срещу трайна смислена реформа, реализирана от новото гръцко правителство.
Или нека германските заплати и цени да се повишат, спомагайки по този начин да се пребалансира еврозоната отвътре. Или да се договори типът фискални трансфери от по-богати държави към по-бедните, каквито има в същински федерален съюз като САЩ, където никой не очаква от Алабама да има същите финансови резултати като Силициевата долина, поне не и в обозримото бъдеще.
Но създавайки паричен съюз без фискален или политически такъв, европейците слагат каруцата пред коня - и конят не е готов да застане пред каруцата
Националните демокрации логично изпадат в нарастващ конфликт с европейската интеграция.
Някои лидери на европейските институции в Брюксел го разбират. Френският еврокомисар Пиер Московиси говори за "комисия на последния шанс". Но реално не е като тя да може да направи особено много, защото властта е предимно в демократично избраните национални правителства.
Нека го кажем в по-прав текст: ако изборът е между демокрация и патерналистична, работеща "отгоре надолу" евро-ленинистка версия на евроинтеграцията - демокрацията винаги печели.
Финландският заместник-председател на Европейската комисия - Ирки Катайнен, реагира на избирателната победа на "Сириза" с думите:
"Не променяме политики според резултатите от избори".
Само че е точно обратното. Това се нарича демокрация и е най-голямото политическо изобретение на Европа. Проблемът е, че структурните проблеми на еврозоната изискват транснационална европейска демократична солидарност на съграждани, която не съществува между различните националности в еврозоната, и няма перспективи да възникне в обозримото бъдеще.
Така че Европа ще продължи да страда, разкъсвана между национална и европейска политика, докато паричният съюз, който трябваше да обедини Европа, я разкъсва. Но пък поне страданието ще е дълго и бавно.
В държавите, които страдат най-много от тази "адска машина", както един висш германски функционер описва еврозоната, все още има твърда решимост да останат "в Европа". Въпреки всичкия си радикализъм, "Сириза" демонстрира забележителна готовност да прави компромиси, така че да остава в Европа. Подозираме, че същото ще важи и за "Подемос" в Испания.
На национално равнище, тези страни все още имат предпазната мрежа, осигурявана от (макар и силно отслабена) социална държава.
За безработните младежи, допълнителен буфер се осигурява от факта, че техните родители бейби-бумъри все още имат място, където да живеят и някакви спестявания, с които да им помагат - тоест "банката на мама и тате".
Трудовата мобилност, гарантирана от ЕС, също осигурява важен предпазен клапан, така че младите испанци с две университетски дипломи да идват да работят като сервитьори в Лондон или Берлин.
Тази миграция обаче на свой ред подхранва анти-ЕС реториката на партии като UKIP и "Алтернатива за Германия", които обвързват евроскептицизма си с масовите страхове от емиграцията.
И постепенно тези материални и културни резерви ще се изчерпат.
Какво ще стане тогава? Сърцето ми не харесва това, което ми казва разумът. Но това все още тепърва ни предстои и все още има време тази тенденция да бъде обърната. Ще може ли "генерацията на '89" в Европа - родените около и след 1989 - да генерира необходимото политическо въображение и воля, които настоящата политика не може да създаде?
