Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Движенията без лидер - колко дълго могат да оцелеят те

Липсата на водач е характерна за много протести по света. Снимка: Getty
Липсата на водач е характерна за много протести по света.
Как обаче това се отразява на поведението на участващите в тях и на оцеляването на такива движения? Снимка: Getty Images
Как обаче това се отразява на поведението на участващите в тях и на оцеляването на такива движения?
С изпълняването на едни искания често се стига до издигането на нови. (на снимката: протест в Ливан) Снимка: Getty Images
С изпълняването на едни искания често се стига до издигането на нови. (на снимката: протест в Ливан)
А това води до по-остра реакция от властите (на снимката: полицейска блокада във Франция) Снимка: Getty
А това води до по-остра реакция от властите (на снимката: полицейска блокада във Франция)

"Най-добрият лидер е този, за когото хората почти не знаят, че съществува (…) Когато работата му е свършена, а целите му изпълнени, те ще кажат: ‘Направихме го сами’."

Това се предполага, че е казал Лао Дзъ, древният китайски философ и основател на даоизма.

Но какво се случва, ако лидер изобщо не съществува? По света се надигнаха редица протестни движения без водач, които събират на улиците десетки хиляди хора (а понякога дори милиони). Въпреки че катализаторите на тези събития са различни, протестите в голяма степен изглеждат еднакво: от Хонконг, през Чили до Ирак и Ливан, хора се възползват от социалните мрежи, за да организират спонтанни, най-вече мирни демонстрации срещу собствените си правителства. И се заричат да продължат с тези си усилия, докато не бъдат изпълнени всичките им изисквания.

Движенията понякога успяват – непопулярни закони биват отменяни на някои места, а на други хора на публични длъжности биват принудени да подадат оставки. В някои случаи обаче тези успехи карат протестиращите само да издигат нови искания.

И докато отговорът на властите става все по-остър, появяват се въпроси: колко време могат да издържат подобни движения? Без ясен организатор на върха, рискуват ли тези протести да се превърнат в нещо, което дори участващите в тях не могат да контролират? Липсата на централизирано ръководство източник на слабост ли е, или на сила?

В Чили протестите се фокусираха върху неравенството и корупцията. В Ливан и Ирак, протестите са срещу политическите системи. Докато някои демонстрации са предизвикани от конкретни оплаквания, като законопроекта в Индонезия, който щеше да отслаби антикорупционната служба на страната и да ограничи личните свободи на гражданите, протестите в Хаити, Египет и Боливия се разшириха отвъд първоначалните си цели и се превърнаха в призиви за оставки на правителствата.

Дори на места, където властите са склонили да изпълнят някои от исканията на протестиращите, демонстрациите все още продължават.

Продемократичното движение в Хонконг продължава своето съществуване вече шести месец, подклаждано от широкоразпространените тревоги за полуавтономията на града и колко дълго ще остане в сила тя. Въпреки че властите оттеглиха непопулярен законопроект за екстрадицията, заради който протестите започнаха на първо време, исканията на движението всъщност се увеличават. А с тях и насилието.

През изминалия уикенд се проведоха някои от най-тежките сблъсъци при барикадата на университет, от който протестиращите стреляха с лъкове и хвърляха коктейли "Молотов" като отговор на гумените куршуми и сълзотворния газ на полицията.

Въпреки че китайското правителство предупреди, че продължаващото неподчинение ще доведе до "невъобразимо и страшно" бъдеще за града, опитите да бъдат усмирени протестите, включително масовите арести и забраната на маските (която според съд в Хонконг е незаконна), сякаш единствено успяват да повдигнат духа на активистите дори повече.

Във Франция, сходното в своята аморфност движение на "жълтите жилетки" също така остава силно. Националните протести започнаха от недоволства от цените на горивата и се превърнаха в по-мащабни антиправителствени демонстрации. Демонстрации, които продължават вече година. През това време обаче някои неща се промениха. Бунтарският дух остава силен, но броят на хората намалява. И докато повечето протести бяха мирни, сега започна надигането на по-насилствено настроени елементи.

Природата на тези протести – липсата на лидер в тях, не е инцидентна, нито е безпрецедентна.

"Преди политиката да стане популистка, социалните движения станаха популистки", казва Паоло Гербаудо, политически социолог в лондонския Кралски колеж. По думите му протестите без лидери днес напомнят на протестите, които започнаха преди около десетилетие – от "Окупирай Уолстрийт" през 2011 г. до демонстрациите против строгите икономически ограничения в Гърция и Испания, проведени през същата година.

"Тези движения не привличат конкретни групи [от населението]. Те привличат всички граждани (…) които се чувстват измамени от политическата класа", обяснява Гербаудо.

Успехът на тези протести в голяма степен може да бъде приписан на социалните мрежи, които позволиха участниците да общуват и да се организират по един по-децентрализиран начин. Някои използват приложения за изпращане на криптирани съобщения – като Telegram, а други разчитат на AirDrop – функция на Apple, която позволява лесно изпращане на съдържание между различни устройства.

"Технологиите позволяват липсата на лидерство по начин, който не е бил възможен досега. Технологията означава, че не ти трябва водач, който да разгласи стратегията. Стратегията се разпространява хоризонтално", обяснява Карни Рос, изпълнителен директор на консултативната група Independent Diplomat.

Не само социалните мрежи позволяват на тези движения да заобиколят традиционната структура на лидерството отгоре-надолу. За мнозина, самият смисъл е в липсата на водач. Все пак, посочването на лидери улеснява правителствата, защото им дава цели, "върху които те да се фокусират, които да арестуват, убиват, клеветят", пояснява Рос.

И обратно – протестите без лидер са по-трудни за потушаване.

Нещо повече, много от тези протести са насочени именно срещу концентрацията на власт в няколко ръце. Напълно нормално е тези движения да не са настроени добре към това в собствените им редици да има концентрация на власт.

В Хонконг протестиращите са приели цитат от Брус Лий за своите шествия: "Бъди безформен като водата". Това е нещо, което е невъзможно да бъде подтиснато. На практика се изразява в движенията без лидер, при които се образуват спонтанни шествия, пътни блокади и седящи протести.

В Каталония, където хиляди хора излязоха на шествие срещу решението на испанския Върховен съд да осъди девет лидери на сепаратистите, протестиращи използваха някои от тактиките на тези в Хонконг, включително и блокада на летището в Барселона.

Липсата на лидер обаче носи своите недостатъци.

Френските "жълти жилетки" по-рано тази година се разцепиха. Едни продължиха с демонстрациите, а други решиха да търсят по-формален подход и издигнаха кандидати за изборите за Европейски парламент (което се оказа неуспешна стратегия). Друга схизма се случи по-наскоро между протестиращите мирно и активистите от т.нар. "черен блок", които започнаха да прибягват до по-насилствени методи – като вандализъм и подпалване на мотоциклети. И макар двете групи да не са формално едно цяло, понякога демонстрациите им се случват в един и същ момент.

"При движенията без лидер я има опасността малцина да използват тактики, които не са приети от по-голямата част от протестиращите", обяснява Рос.

Независимо дали протестите имат лидер или не, властите често се опитват да сложат край на демонстрациите – но липсата на лидер може да доведе до повишаване на напрежението и насилието, тъй като протестиращите нямат към кого да се обърнат за насоки как да се конфронтират с властите.

Много подобни конфронтации приключват с жертви. Двама души вече загинаха в Хонконг – първите смъртни случаи за половин година демонстрации. В Ливан един протестиращ беше фатално прострелян от войник, който се е опитвал да разпръсне тълпата. На други места по света скорошни демонстрации са били дори по-смъртоносни. В Чили са убити най-малко 20 души. В Ирак броят на загиналите е над 300.

Това, че много от тези протести започват като мирни движения, може би изиграва основна роля в това те да оцелеят толкова дълго. Но динамиката на протестите се променя и когато все по-често се стига до насилие, има ли риск те да се разпаднат?

Според Гербаудо протестните движения "по своята природа не са устойчиви в дългосрочен план", в голяма степен заради количеството енергия и отдаденост, които се изискват, за да бъдат поддържани. За разлика от официалните партии и организации, протестните движения "нямат бюрократичните структури, които биха им позволили да продължат" да съществуват.

За много протестиращи обаче нагласата е простичка: не спирай, докато не са изпълнени всички искания. За тези в Хонконг, това се изразява чрез скандирането на "Пет искания, нито едно по-малко". В Ливан протестиращите припознаха слогана "Всички тях означава всички тях" във връзка с отхвърлянето на цялата политическа класа.

Въпреки това Гербаудо посочва, че "не трябва да се очаква от социалните движения онова, което социалните движения не могат да постигнат". Според него не е тяхна работа да решават проблемите, които са довели до появата им.

Вместо това задачата им е да "повдигат въпроси, които преди това не са били в дневния ред на политиците [и] да покажат, че има голяма част от населението, което не се чувства представено".

От тази гледна точка, те поне успяха да постигнат поне това.

Най-четените