"Ужасно е, просто е ужасно, че 70% от нашите млади хора искат да останат в Европа, но биват игнорирани от 70% от старите хора, които искат да напуснат. Собственият интерес на тази държава очевидно зависи от присъствието ни в сърцето на Европа. Макар че има няколко много смели консерватори, които удържат позициите и отстояват убежденията си за това какво представлява нашият национален интерес, има твърде много хора в другите два лагера.
Едните казват - "Това е животът, нищо повече не можем да направим, народът се произнесе". Във втория лагер са застъпниците за Brexit, които са движени от манията си по миналото, от заблудата си за ролята на една икономика от среден размер и националната държава в утрешния свят - без да обръщат внимание на желанията на идващите поколения...
Тъжен съм, че моето поколение предаде младото поколение. Тъжен съм, че отрекохме историческата роля на Великобритания в центъра на Европа. Тъжен съм, че отстъпихме от позицията си като една от водещите държави в света".
Тези думи принадлежат на 85-годишния лорд Майкъл Хезълтайн, дългогодишен министър в кабинетите на Маргарет Тачър и Джон Мейджър, ветеран на Консервативната партия, който трудно може да скрие огорчението си от тоталния институционален хаос около Brexit през последните дни. Днес той стои много по-близо до бившия лидер на Лейбъристите Тони Блеър, отколкото до настоящия лидер на Консерваторите Тереза Мей.
Хезълтайн дава удачна оптика за фокусиране върху целия проблем около британското откъсване от ЕС - не става дума за спор около търговски споразумения, права на гражданство или статута на ирландската граница. Истерията не се дължи дори на вътрешнопартийната борба за поста на Мей.
Brexit е историята на една горда бивша имперска сила, която преминава през криза на идентичността.
Днес целият свят наблюдава как Лондон и Брюксел управляват развода си като отчаяна семейна двойка на средна възраст, и се пита само едно: Кога най-после ще престанат да говорят и ще продължат напред с живота си?, пише Райън Хийт в анализ за "Политико".
Обещанието на застъпниците за Brexit по време на референдума от юни 2016 г. беше, че напускането на ЕС ще направи Великобритания "велика" отново, след като повече няма да се налага да бъде направлявана от европейските бюрократи и да бъде третирана като равна на останалите 28 страни в тромавата конфедерация на континента.
"Британия е специална", уверяваха националистите своите избиратели, които гласуваха подобаващо. Последните две години обаче показаха много по-различна картина.
За първи път в модерната си история Великобритания е малка. Ако страната започна 20 век като империя, то втората половина на столетието беше време на разделяне с почти всички отвъдморски колонии. Заедно с тях Лондон изгуби и голяма част от своята икономическа и военна мощ.
Този проблем беше частично компенсиран от факта, че Великобритания е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, разполага с ядрено оръжие и има много тясна съюзническа връзка със САЩ. Но онова, което помогна на Великобритания точно когато деколонизацията приключваше, беше присъединяването й към новосъздаващата се икономическа и политическа сила - Европейската общност.
Включването й в съюза през 1973 г. след дълга съпротива от страна на Франция се случи само седем години преди последната африканска колония да свали "Юниън Джак". Малко повече от десетилетие след това страната се споразумя с Китай за предаването на Хонконг.
Имперската история и 45-годишното членство в ЕС, където Лондон имаше доминираща позиция, е причината, поради която страната се проваля в опита да намери дипломатично решение на кризата от новата си позиция на средноразрядна политическа сила. За първи път в историята на англо-ирландските отношения Лондон се оказва в по-слабата позиция, както посочва бившият британски посланик в ЕС Айвън Роджърс. Привикнала към миналото Великобритания просто не знае как да играе играта на взаимни отстъпки и придобивки в преговорите си с много по-голям партньор.
Вероятно на това се дължи и причината за преобладаващата неинформираност на британците за това какво представлява Европейският съюз и какви са ползите от членството в него. Мнозина от тях имат силно (негативно) мнение за ЕС, но рядко демонстрират разбиране на процесите в Съюза. Тази криза на идентичността на Великобритания не е нещо ново, а се развива от години.
Лесно е вината да се прехвърли на безотговорните национални медии (включително на един от най-популярните политици сред журналистите и водещ активист на Brexit Борис Джонсън) за това недоразумение. Много преди македонските тролски фабрики и руските ботове, редакторите на таблоида Sun насочваха общественото мнение на читателите си в "правилна" посока. Но отговорността остава върху милионите безсловесни консуматори на пропагандата и върху безхарактерните политици, които така и не си направиха труда да коригират манипулираната информация.
Няма по-показателен пример за несръчната позиция на Великобритания от странната дипломация на Тереза Мей в стил "крачка напред, две назад".
Може би тя е най-подходящият лидер за съвременна Британия - лидер без дългосрочна ясна визия за бъдещето, чиито усилия за едновременно справяне с Brexit и със собственото й политическо оцеляване все повече напомнят на импровизация. Иронията е, че до момента тя е единственият политик в Уестминстър, който е достатъчно отговорен и напълно откровен за ситуацията, пред която се е изправила страната, за да продължава да ръководи правителството и да разчита на обществена подкрепа.
Честите й спешни совалки до Европа подсказват, че Великобритания е загубила преговорите още преди те да започнат. Всяко нейно пътуване до Брюксел е съпроводено от тежък натиск във вътрешнополитически план, което усложнява до безкрайност възможността й да постигне компромис от страна на европейските лидери.
Междувременно, преговорният екип от страна на ЕС обикаляше всяка отделна столица тихо и упорито, като изграждаше обединен фронт още преди началото на разговорите с Лондон.
Британските сътресения около Brexit са симптоми на сякаш умишлена липса на разбиране - страната не знае какво иска от ЕС, но и не знае какво иска да постигне с напускането.
В продължение на десетилетия Лондон се възползваше от позицията си на една от големите страни-членки и сключваше специални споразумения с останалите партньори в ЕС. Завоюва си отстъпки от бюджетните вноски, договори се да не въвежда еврото и Шенгенските правила за граничните проверки. Изглежда, че страната очаква да получи същото облекчено отношение и при напускането на ЕС.
Балансирането между противоречащи си национални интереси е достатъчно труден проблем за всяка отделна страна, какво остава за сбора от 27 национални държави. Преговорите отнемат време, а всяка рязка промяна на политиката може да доведе до нарушаване на равновесието в ЕС. Споразумението, което Тереза Мей постигна с Брюксел, но не успява да прокара в Лондон, е най-добрата възможна оферта, просто защото Брюксел не е способен да предложи нищо по-добро от това.
Въпреки това, агитирани от двамата бивши отговорници за Brexit, които рядко си даваха усилието да се появят в Брюксел за преговори, британските политици упорстват пред останалите 27 страни и настояват да се направят поправки във все още неприетото споразумение.
Ако има урок, който Великобритания може да научи след тази криза, той е следният: Онази политика, която една глобална сила може да си позволи под претекста на своята "изключителност", не е нищо повече от неблагодарност, когато се прилага от средногабаритна държава.
Медиите масово агитираха срещу брекзит
Баси Европейския Съюз, щом българската политическа сцена е част от него =================================================== Българската политическа сцена е 99-та дупка на кавала, но сто пъти по-добре да сме в Европейския съюз, отколкото в Съветския съюз или в "евразийския съюз".
>сто пъти по-добре да сме в Европейския съюз, отколкото в Съветския съюз или в "евразийския съюз" Точно. Също, вероятно е по-добре и за другите страни от ЕС. Никой не иска бедни и неуредени съседи. За развитите страни от ЕС е по-добре дори да наливат по няколкостотин милиона евро на година в България, които хората около ББ да ограбват, ако с охранените гуши поне ще пазят "стабилността" в България (тоест, кокала си), отколкото хич да не ни мислят. Все едно ежедневно да даваш по 10 лева на бедния си, неук съсед - да, ще си купи ракия и ще се натряска, може да си го изкара и на жена си и децата, но поне няма да дойде да ти краде. Не мисля, че е нерезонно да очакваме подобен дълбоко циничен манталитет от държави с богата колониална история като западноевропейските.
Прав си деоуине, но при британците има един друг проблем. Нека развием метафората ти - какво става, ако на пияния съсед децата лека-полека почват да гледат от теб, поради факта, че ти явно правиш нещо като хората, че да имаш пари и за себе си, и да даваш на алкохолика-баща ? Диванетата се научават от тебе. Обаче не седят на кочината вкъщи, не, за какво да гледат кеча и алкохолизма ? И идват у вас. Значи ти имаш полза от такива хлапета, или ги впрягаш да вършат работата, дето ти не я щеш. Само че хлапетата не са тъпи, поне не в по-голямата си част, и или почват да те джобят, или почват да те конкурират. Айде, тия дето те джобят са лесни - шут в гъза обратно в кочината. Ама какво правим с конкуренцията на гладни и способни хора, дето вече знаят какво е мизерия ? Правим Брекзит.
>Ама какво правим с конкуренцията на гладни и способни хора, дето вече знаят какво е мизерия ? >Правим Брекзит. Или правим каквото са правили САЩ вече няколкостотин години с точно такива хора - просперитет. Брекзит версията е за охранени лентяи, които се страхуват, че гладните и способни хора ще ги изместят. Разбира се, че ще ги изместят. Това е прогресът. В наши времена, САЩ и Австралия са имали предимството, че са били цела нации от такива хора с нагласата и желанието да се трудят за личния си просперитет, а не от колонизатори лентяи. Стотици години жителите им са действали активно за собствения си успех (не съдя доколко етично, а само колко усърдно), и не са се страхували, че успехът на новите гладни и способни пришълци заплашва техния. Или поне досега. Но и в САЩ нещата се промениха, и точно този страх подаде грозната си глава. Ерго неимоверното засилване на популизма, политиките на идентитета и Тръмп. За просперитет трябват гладни и способни хора, но не са достатъчни. Необходимо е и да няма охранени лентяи, които ги е страх да загубят наследеното наготово от предците си, едновремешните гладни и способни хора, богатство.
Деоуински, прав си и нямам особено какво да добавя към твоя коментар. Маймунек, на британците в последния век бая не им излизат сметките - то не бяха Мюнхенски споразумения, Суецка криза, Биафренската история, хората като Ким Филби, едни проблеми в Северна Ирландия, дето почти изядоха главата, и то буквално, на предишната им премиерша... Да не говорим и за войната в Ирак и Афганистан, което все още е прясна тема в британското общество. А и Брекзит не е държавно измислена политика. Нито Камерън,нито Мей, нито Джонсън, Гов или Фарадж мислеха, че действително от 17-те милиона (от 65 милионно население) британци, гласували на референдума, повечето гласове ще са за излизане. Е, оказа се че сметките им излязоха криви. И затова е тоя цирк Британски, дето го гледаме вече почти три години.
Toя преди мен е пълен ГЛУПАК! Или платен измекяр
Не бих бил толкова категоричен. Съзнателно помня времената, в които бяхме в Съветския съюз. Не, че тогава бяхме цвете, но в момента сме пълно блато в сравнение с тогава. Във всеки аспект. И преди да бъда залят с клишета - не съм русофил, комунист, социалист носталгик и прочие. Напълно аполитичен съм, а това са голи наблюдения. ===================================================== И аз много съзнателно помня онова време, затова всеки който твърди подобно нещо за мен е завършен идиот. Нищо лично разбира се.
Проуските по граматика могат да се попълнят, но завършен идиот е за цял живот.
Виж сега, аз си признах, че имам пропуски, а ти се засягаш от общи твърдения. Не знам защо, но е така.