Кастовата система на Силициевата долина - това ли е обществото на бъдещето?

Калифорния е бъдещето на САЩ, гласи едно често цитирано клише. Това, което САЩ правят сега, Европа ще прави след 5 години, се казва в друго.

Като се имат предвид тези максими, нека разгледаме социално-икономическия пейзаж на "града край залива" - Сан Франциско, като предвестник на настъпващото бъдеще не само за Щатите, но и за Стария континент.

Данните показват, че технологиите и услугите осигуряват голям дял от заетостта на хората в града. Също така личи, че безработицата и цените на имотите следват цикъла на технологичната индустрия на бумове и спукани балони. Насред сегашния бум, четиричленно семейство с доход 117 400 долара (около 195 000 лв.) в момента в Сан Франциско се счита за такова с ниски доходи.

Жителите на града изглежда са разделени на четири големи класи, или вероятно дори касти:

1. "Вътрешната общност" на рискови капиталисти и успешни предприемачи. Това са хората, които контролират технологичната машина, представляваща ядрото на икономиката на града;

2."Външната общност" на опитни и умели технически специалисти, оперативни мениджъри и маркетьори. Тяхната задача е да поддържат темпото на работа в бизнеса на "вътрешната общност". Тези хора са добре платени, но все още на практика живеят като средна класа — или по начина, по който преди е живяла средната класа;

3. Обслужващата класа на "поръчковата икономика". В миналото компютрите запълваха неподходящите или трудните за човек позиции. Сега е обратното - хората запълват работните места, които изкуственият интелект (ИИ) все още не е успял да елиминира. Става дума за задачите, където хората са лесно заменима част от автоматизираната машина: шофьори на Uber, пазаруващи в Instacart (услуга, при която някой друг пазарува исканото от вас от супермаркет и после ви го доставя), ръчен труд в TaskRabbit и т.н.

4. Накрая идва отхвърлената класа на бездомните, пристрастените към дрогата и/или престъпниците. Тези хора живеят във все по-разрастващи се маргинализирани зони: палатковите градове и зоните на безнадеждното човешко униние. Вътрешната общност дори не ги вижда, външната общност ги игнорира, а обслужващата класа ги гледа с опасение; в крайна сметка именно нейните членове могат да се окажат там.

Мобилността между кастите изглежда минимална. Член на "външната общност" може да попадне във "вътрешната общност", ако по късмет рано си намери работа в компания "златен билет" (като Facebook или Google) или като стане успешен предприемач. Това обаче е рядкост. Повечето от членовете на "външната общност" предпочитат да работят за "вътрешната общност" като постепенно трупат имущество чрез грантове, ценни книжа и недвижими имоти.

Обслужващата класа вероятно никога няма да може да бъде достатъчно добра в шофирането/пазаруването/ръчния труд, за да се издигне до "външната общност", поне не и без допълнителна квалификация или умения. Хората от тази класа са по-ангажирани с това старателно да се опитват да избегнат изпадането до статута на "отхвърлените".

А такава заплаха винаги има. Uber, например, не крие намерението си да замени шофьорите си с роботи. Дронове за доставки също вече кръстосват улиците на града, макар че впоследствие употребата им беше ограничена.

Естествено, има и хора извън тази класификация. Такива, например, са дългогодишните собственици на недвижими имоти (и наематели). Те гледат предпазливо към технологичния бум, дори и когато печелят от нарастващите цени на имотите. Рисковият капиталист Питър Тил наскоро се оплака, че трудно набрания му капитал изчезва в гърлата на "алчни хазяи".

Има и служители в по-традиционни, не-технологични браншове. В по-икономически разнородни американски градове като Ню Йорк те възпират "бум ефекта", предизвикан от развитието на технологиите. В Сан Франциско обаче техният живот е все по-невъзможен – става дума за град, превзет тотално от технологии и насърчаваната от това социално-икономическа стратификация.

Ако едно семейство се състои от един "беден" член на "външната общност" и относително добре платен професионалист от не-технологичен бранш, вероятно ще им е трудно да останат да живеят в района на Сан Франциско. Особено с дете.


Големият страх на членовете на "обслужващата класа" - да не пропаднат в редиците на бездомните и престъпниците. Снимка: Getty

В същото време икономики като тези в Европа имат нещо като социална предпазна мрежа, която да облекчава трудностите за по-низшите класи. Те също така защитават традиционни браншове и трудови практики. Как? Като опитват, може би напразно, да намалят заплахата от автоматизацията на труда.

Uber е забранен на няколко места в Европа, а шофьорите на таксита организираха дори протести срещу нахлуването на автоматизацията. Барселона, един от най-големите европейски пазари на Airbnb, се захвана с борба с отдаваните под наем имоти на компанията там. Причината са опасенията, че големи части от стария градски център се превръщат в огромен Airbnb хотел.

Колкото и донкихотовски да е европейския нео-лудизъм*, той прави Европа приятно място за живот. Едно от най-позитивните неща на живота в Европа (или малки провинциални градове в САЩ) е осъзнаването на това, че бедните не са обречени на напълно отделен живот в изолирана долна класа. Мястото ви в света не се определя изцяло от богатството.

В Сан Франциско нещата са доста по-различни.

Потребителският живот на "външната общност" там се състои от това човек да казва на мобилни приложения да казват на други хора да вършат неща. Тази "външна общност" има различни взаимоотношения с обслужващата класа.

Като потребител на Instacart, например, често ви се случва цветнокож да дойде до вратата ви с покупките, за които не си правите труда да отидете сами. Сумарната им стойност вероятно надминава парите, които този човек печели на ден в разнасяне и изпълняване на поръчки. Често поръчката съдържа грешки, които разкриват, че купувачът не е знаел напълно какво купува (луксозните сирена са особено рискови). Въпреки това човекът от "по-висшата каста" отваря приложението и оставя бакшиш на доставчика, за да успокои съвестта си.

Това, естествено, е процъфтяващ антиутопичен кошмар. Но такава е визията за бъдещето, която Сан Франциско предлага: силна стратификация и ограничена социална мобилност. Това е феодализъм с по-добър маркетинг.

Сегашната икономика на "споделяне" напомня "изполичарството"** от миналото, само че крепостниците отговарят на съобщение по смартфона, вместо на командата на наемодателя.

Неравенството рядко намалява. Когато все пак намалява, това често се случва в резултат на войни, революции, пандемии или разпадането на държави. Ако има надежда за някакво ненасилствено политическо решение в този случай, тя вероятно е във "външната общност". Вътрешната общност живее откъсната от реалността. Но на външната общност все пак се налага да учи децата си да не вземат игли за спринцовки от улицата и от време на време изпитва на гърба си престъпления.

Въпреки че външната общност има ограничена колективна идентичност, тя има общи интереси - чисти улици, липса на престъпност, наличие на училища и транспорт. Тези интереси се проявиха при последните избори за кмет в Сан Франциско. В тях ориентираната към развитието и технологиите Лъндън Брийд, фаворит на технологичните членове на "външната общност", с малка преднина победи двама взаимно подкрепящи се кандидати в напрегната изборна надпревара.

Брийд се дистанцира от типичната прогресивна политика на Сан Франциско като предложи елиминиране на лагерите за бездомни чрез правителствено попечителство (на практика става дума за принудителна институционализация).

Вероятно град, основан по времето на истинска златна треска, може да успее да насърчи един новооткрит граждански дух сред "златотърсачите" в една по-особена "златна треска".

Песимистичната гледна точка е, че Сан Франциско ще продължи да се спуска още по-надолу по този път – старата и богата имотна класа умира или продава имуществото си, не-технологичните специалисти биват изместени, а всички, искат или не, биват набутвани в горепосочените четири нива на йерархия.

Разрастването на тази строга кастова система е нещо ужасяващо - антитеза и на либералната демокрация, и на американския проект като цяло.

Но същевременно изглежда, че поне в Сан Франциско хората са близо до точката, след която няма връщане назад.

 

* нео-лудизъм, нео-лудитство – социално движение срещу модерните технологии (бел. ред.)

** изполичарство – договор, при който наемател на дадена обработваема земя поема ангажимента да дели реколтата с наемодателя. Наемодателят осигурява семената и земята, а от наемателят е труда.

#1 SilvioGesell 12.07.2018 в 12:45:19

Не случайно я наричат Комифорния. А тези касти са направо извадени от "1984"

#2 Xaoc 12.07.2018 в 13:14:13

Ние сме 100г след Европа, така че надали ще доживеем подобно нещо.

#3 Nikkor 12.07.2018 в 16:22:10

Имах роднини в Сан Франциско. НАй-красивото място на света. Всеки трябва да отиде там да го види. Напуснаха града предидоста години. Там просто не се живее, освен ако не си милионер.

#4 deowin 12.07.2018 в 19:06:57

>Не случайно я наричат Комифорния Наричат я така хората, които не могат да видят нищо отвъд повърхността на нещата. Ключовите феномени в случая са тези: >силна стратификация и ограничена социална мобилност И те са диаметрално противоположни на основната цел на социалистическо/комунистическо общество - равенство (включително икономическо), гарантирано от силен държавен контрол във всеки аспект на обществото. Докато това само по себе си не е проблем (за добро или лошо, силната социална държава не е цел за американците), плашещо е, че еродират основите на демокрацията в САЩ. Силно препоръчвам тази статия. Доста е дълга, но отлично описва горните феномени, причините им, следствията, както и защо силно застрашават демократичността на американското общество: https://www.theatlantic.com/magazine/archive/2018/06/the-birth-of-a-new-american-aristocracy/559130/

#5 SilvioGesell 13.07.2018 в 11:07:32

Би ли обяснил как може да има едновременно равенство и силен държавен контрол? Единствено се сещам за вариант в който "Държавата" е някакъв изкуствен интелект програмиран така че да се грижи за хората безусловно. Също така самото равенство създава проблеми като идея, предвид че хората нямат равни качества. Равенство на възможностите или равенство на резултата? Не разбирам и къде е проблема в това богатството да се държи от 9,9% от хората. Това са нормални статистически дистрибуции (Крива на Бел, Принцип на Парето и т.н). Хората в тези 9,9% се сменят през няколко поколения (пример от скорошна статия - http://time.com/money/3925308/rich-families-lose-wealth/) при нормални пазарни условия. Икономическото (а и всякакво) неравенство е естествено за човека според мен (не виждам нищолошо в това футболист да взима повече от лекар или учител), но не виждам как това пречи на демокрацията (1 глас е 1 глас). Създаването на касти/класи/аристокрация (както искаш го наречи) е много по-голям проблем за демокрацията и отличителна черта на всякак съществувала комунистическа система до сега.

#6 deowin 13.07.2018 в 17:50:38

>Би ли обяснил как може да има едновременно равенство и силен държавен контрол? Комунизъм? "1984"? Някоя друга дистопия като "Мы" на Замятин? В почти всяка дистопия има социална стратификация, най-често до степен на дехуманизация, която редовно е налагана от силно тоталитарно правителство. В някои дистопии ("Brave new world") съществуват шепа твърдоустановени касти, в други всички хора са стъпкани до едно и също "равно" ниво, естествено, освен нужните за установяване на този контрол шепа хора в правителството и обслужващите организации като полиция. >Равенство на възможностите или равенство на резултата? Добър въпрос. В случая говорим за равенство във възможностите (прочети статията от The Atlantic, която го описва чудесно). Такова неравенство създава силни предпоставки за икономическа, и след това социална, стратификация, унищожава социалната мобилност в обществото, всичко което практически разрушава демокрацията, крайният резултат от който процес е неравенство в резултата, пълна липса на социална мобилност, и дехуманизация, които са чудесно описани и представени в дистопични произведения, например гореспоменатите. >Хората в тези 9,9% се сменят през няколко поколения Статията, към която дадох препратка, обяснява доста добре защо тази мобилност изчезва, защо този слой от 9.9% се стратифицира и се превръща в де факто американската аристокрация, която се предава през поколенията и се защитава със зъби и нокти заради страха от нарастващата бездна между статуса на тези 9.9% и долните 90%. Статията също описва чудесно и порочния кръг на нарастване на бездната - повече страх - повече усилия за предаване на статуса 9.9% през поколенията - по-ниска социална мобилност - повече неравенство във възможностите - повече нарастване на бездната. >скорошна статия - http://time.com/money/3925308/rich-families-lose-wealth/ Скорошната статия е от преди 3 години, но ОК. В нея, обаче, се говори за богати семейства, което в контекста на САЩ означава най-горните 1% или даже 0.1%. Също, да, исторически погледнато богатството на супербогатите наистина видимо изчезва след поколение-две-три (знаеше ли, че Anderson Cooper - доста известен, но не точно богат - е всъщност пряк наследник на Vanderbilt?), но това най-често е просто следствие от факта, че преди 100-200 години е било съвсем нормално да имаш 5+ деца, особено ако си много богат. Съответно, Cornelius Vanderbilt е имал 13 деца, John Rockefeller - 5, Jean Paul Getty - 5, Joseph Kennedy - 9, и прочие. За сравнение, супербогатите днес имат съществено по-малко деца: Bill Gates - 3, Warren Buffett - 3, Jeff Bezos - 4, Larry Ellison - 2, Charles Koch - 2, David Koch - 3. Разликата в общия брой наследници след 3 поколения при среден брой деца 8 срещу 3 е 15 пъти. Тоест, днес разводняването на натрупания капитал е значително по-малко, което прави прехвърлянето му през поколенията много по-лесно. Допълнителни механизми, описани в онази статия, помагат на 9.9% да правят същото - например безданъчно прехвърляне на до $22М на наследниците, при това с пълно опростяване на натрупаните и иначе дължими данъци върху растежа на този капитал; гигантски разлики между нивата на държавните училища в богатите райони и бедните райони; силно предимство за прием в най-добрите университети на деца на вече завършили (за Харвард, например, около 5 пъти по-добри шансове) и прочие. >не виждам как това пречи на демокрацията (1 глас е 1 глас) Доста наивно и опростенческо ми се струва да мислиш законовата равнопоставеност на гласа на всеки член от обществото за достатъчно условие за демокрация. Хората на теория гласуват свободно и равноправно дори и в КНДР. >отличителна черта на всякак съществувала комунистическа система до сега Къде е съществувала комунистическа система? Освено ако не визираш шепа кратко просъществували малки комуни тук-таме, вероято бъркаш познатите ни тоталитарни общества с комунистически системи, каквито те изобщо не са били. А дори и в тези тоталитарни общества имаше насилствено приравняване, и огромната маса от народа (разбира се, изключая управляващата върхушка като ЦК на БКП) бяха доста приравнени във всеки практически аспект.

#7 SilvioGesell 14.07.2018 в 00:27:09

Значи да разбирам че сме на едно мнение че от комбинацията насилствено равенство заради засилен държавен контрол нищо добро не излиза? Статията я прочетох и имаше доста данни, до доста бяха и объркващи. Например защо се поставя толкова значение на расата на хората от 9,9%. Какво значение има дали са бели, черни или "латино" или мъже/жени? Не разбирам и аргумента за ластика. Нима е лошо родители и приятели да помогнат на човек от тяхната среда? Това е човешко и нормално и в дългосрочен план хората в 9,9-те % няма как да се сменят бързо, поне 1-2 поколения трябват. За мен проблема не е това че група хора в момента държат богатсвото (което е нормално при всяка една статистическа дистрибуция). проблемите идват от все по-голяма преразпределителна и контролираща сила на държавата, съчетано с трупане на дълг. Самата статия също намеква за редицата проблеми създадени от държавата (лицензи, образование и т.н) Да се концентрираме върху решенията предлагани. Недоумение предизвиква самия факт че федералното правителство се споменава като институция която може да помогне. Ако централно правилтество може да направи нещо то е да задълбочи проблема. Как може самите хора от 9,9-те % да помогнат с нещо? Да вървят против човешката природа и вместо да насочат всички усилия за децата си и близките си да помагат на някакви други хора? Нали за това държавата прибира данъци и преразпределя? Как би коментирал ти възможни решения?

#8 Kuly 14.07.2018 в 11:33:15

Разбира се, че насилственото равенство не е нормално, но как без намесата на държавата можеш да осигуриш на 40- 50 процента много бедни някакви средства за съществуване, които са достатъчно, за да предотвратят бум на престъпността? Неслучайно се говори за гарантиран минимален доход, раздават се социални помощи, има програми за заетост на безработни и пр. Любопитно ми е какво е било точно това принудително въдворяване на бездомниците, което се коментира в статията. Потърсих инфо за новата кметица, но не успях да намеря нещо конкретно по тази тема. В Европа не си представям нещо подобно, дори за мигранти се поставя под въпрос законността на мярката, какво остава за граждани на държвата, които просто са бедни. Звучи почти като концлагер. Това, което не се коментира, е свиването на външната общност - онези почти 10 процента. Тъжното е, че и те обедняват или стават по-малко, в зависимост от гледната точка. Дори с автора на цитирания блог е така, въпреки че той може би не го осъзнава. Дъщеря му ще е по-бедна от него, а той е по-беден от дядо си/става въпрос за това, което може да си позволи в сравнителен аспект: 10 дни в Париж за дъщеря му се струват скъпи, и то не само заради завишената цена, а дядо му е бръмчал из Европа, когато си е искал/. При лекарите в САЩ тенденцията вече е осезателна в резултат на твърде скъпото и дълго следване и твърде зле платената специализация. Не знам дали е възможно действително да пострадат програмисти поради развитие на изкуствен интелект, но въобще не го изключвам. Тоест имаме още по-малко рабоещи, които са още по-бедни. Реално не виждам някаква алтернатива на гарантирания доход за запазане на т.нар. "социален мир" в средносрочен план. Проблемът е, че парите за финансирането му се търсят основно пак от работещите и се получава някакъв омагьосан кръг. В това отношение ми е интересна напр. Бразилия с това до какво може да доведе безкрайното обедняване.

#9 SamVaims 14.07.2018 в 14:40:16

"Разбира се, че насилственото равенство не е нормално, но как без намесата на държавата можеш да осигуриш на 40- 50 процента много бедни някакви средства за съществуване,..." Човече, не се прави на глупак. Къде ги видя тези проценти?

#10 Kuly 14.07.2018 в 16:23:44

https://baricada.org/2017/06/22/linia-bednost/ ами ето. малко са стари данните/2016 г./, но си пише, че без социалните трансфери засегнатите биха били над 40 процента.

#11 SamVaims 14.07.2018 в 17:38:39

Бедните в България биха били двойно повече, т.е. 45.5%, ако не бяха т.нар. социални трансфери – пенсии и различни помощи и обезщетения. Значи твърдението ти се базира на предположения. Доста разклатен аргумент в сравнение с това което виждам ежедневно. Българите не са бедни, огледай се добре около себе си и си отвори очите на 5, когато го правиш.

#12 Kuly 15.07.2018 в 12:09:27

Да, базира се на предположения и се надявам така и да си остане, т.е. на никого да не хрумне идеята да спре тези плащания, за да провери какво ще стане на практика. Много често средната класа недоволства срещу подобни транфери. Разбира се, неприятно е да спонсорираш една камара тунеядци, неориентирани хора или чужди родители, но тези плащания ни откупуват спокойствие. Друг е въпросът, че имаме право да недоволстваме за това доколко ефективно се преразпределят тези средства от държавата. И аз нямам сред познатите наистина бедни хора, но не си затварям очите за пенсионерките в центъра на София, които си купуват 2/две/ кайсийки за закуска веднъж седмично, защото за толкова им стигат пенсиите, нито за факта, че в столицата има гета както до Разсадника, така и в районите към летището, а сигурно и на други места. И за да дам пример с реална ситуация: http://www.foxnews.com/world/2017/08/30/mexico-says-poverty-down-to-about-44-percent-population.html и до какво води това (новината е съвсем прясна) https://www.segabg.com/hot/papata-shche-pomiryava-meksiko-po-skayp

#13 deowin 16.07.2018 в 17:28:31

>да разбирам че сме на едно мнение че от комбинацията ... Да. >расата на хората от 9,9%. Какво значение има дали са бели, черни или "латино" или мъже/жени? Принципно няма значение. Има значение това, че, какъвто и да е профилът на тази група в това отношение, той се запазва и укрепява, защото хората имат присъща склонност да дават голяма стойност на цвета на кожата си, от което идва силната in-group динамика на тази основа. >Нима е лошо родители и приятели да помогнат на човек от тяхната среда? Лошо за кого? Статията много дълбоко описва как това вреди на демокрацията в обществото и как дори е в ущърб на личните интереси на отделните хора - например споменатият феномен на "правя $200-300К/година, но едва се справям и нямам усещането да живея богато". >група хора в момента държат богатсвото (което е нормално при всяка една статистическа дистрибуция) Не знам какво наричаш нормално, но очевидно не е така при всяка статистическа дистрибуция - в едно егалитарно общество, например, не би било. Можеш тривиално да измислиш дистрибуция, в която изкривяването е дори в другата посока. Дори реално същестуващите общества днес имат доста различна дистрибуция в това отношение, което може да се околичестви с коефициенти като Gini. >Ако централно правилтество може да направи нещо то е да задълбочи проблема Напълно несъгласен. Централното правителство е като всеки друг инструмент и мерките му нямат вроден и непроменяем (камо ли пък, както ти изглежда мислиш, гарантиран) уклон към негативното. Все едно да кажеш, че един нож може само да убива. Може много други неща, включително положителни. Но, да, може и да убива. >Как може самите хора от 9,9-те % да помогнат с нещо? Мисля, че точно това е драмата и причината проблемът да съществува и да се задълбочава - точно както при доста по-простата и основна трагедия на общите блага, личните стимули и интереси на всеки един човек се оказват така насочени, че създават проблем на обществото като цяло. Точно в такива случаи обществото може да има полза от централно управление, например демократично избрано представително такова, защото интересите на отделните индивиди гарантират единствено задълбочаване на проблема, от който в крайна сметка страдат всички. Според мен това е и основният проблем със системи като laissez-faire капитализма - наивно е да се мисли опростенчески и да се предполага, че ако всеки индивид се грижи само за собствените си интереси и премахнем всички механизми за външен контрол, то получаващото се общество ще е оптимално. Практиката показва, че получаващото се общество не просто не е оптимално, а не е дори и функционално, определено не и в дълъг план.

Новините

Най-четените