За японските ученици мелето на бо-таоши е въпрос на чест

Стотици тела се блъскат агресивно едно в друго, размятат се крайници, има дърпане, бутане, ръгане с лакти, крака ритат глави... Това е хаотичен, изпълнен с насилие бой - и той се случва като основното събитие в един училищен спортен ден.

Въпреки че изглежда като побой, всъщност това е бо-таоши, традиционен организиран спорт, практикуван в почти всички училища в Япония. Принципът на играта е сравним с "превземане на знамето", но не съвсем. Има два отбора, които се борят помежду си в опит да достигнат до пилон, защитаван от противника.

Общо взето с това се изчерпват сходствата. Всяка игра може да включва стотици играчи, мерките за защита са минимални, напрежението е голямо, а играта е изпълнена с насилие и несъмнено е опасна.

"Това е като ръгби, като американски футбол, като кеч, като сумо, нещо безумно, но е каквото е. Никога не съм виждал нещо такова" - това е коментарът на Кой Уайър от CNN, докато гледа турнир в Токио.

Човешки щит и нинджа: как се играе играта

Просто казано, целта на играта е да бъде съборен пилонът на противника за около две минути. Простичка игра на бо-таоши може да има до 150 играчи, 75 от всяка страна, и всеки играч в бо-таоши има уникална роля, която да изпълнява, и позиция, която да заема.

Като начало, малка група защитници, определяни като "поддръжка на пилона", заключват крака в основата му, оформяйки основата на човешки щит.

Втората и по-голяма група оформя гъст слой от тела, които да подпреят тези в основата. Трета и четвърта група, наричани "Намеса" и "Възпрепятстващи скръм", оформят слой от агресивна защита - на тях е възложена задачата активно да изтласкват всякакви нападатели от човешката им барикада.

Ролята на “Възпрепятстващи скръм” е малко по-специфична: те защитават пилона от "Скръм нападателите" - членовете на противниковия отбор, които са се качили върху другите играчи в опит да прескочат през бариерата.

Накрая, на върха на пилона стои самотен защитник, наричан "Нинджа" - последният бранител на пилона. Този играч отблъсква с ритници нападателите и използва тежестта на тялото си, за да балансира всякакви опити да бъде катурнат пилонът.

Пилоните могат да достигат на височина между 3 и 5 метра, и въпреки че официалните правила за бутане на пилона варират, е общоприето, че 30-градусов ъгъл спрямо земята се счита за успешно бутане.

Произходът на бо-таоши

Корените на играта остават загадка. Една от по-масово приетите хипотези е, че този спорт се е зародил през 40-те години на XX век като форма на военно обучение. Въпреки че тази теория все още остава непотвърдена, играта в момента се използва в японската армия в наши дни и се играе ежегодно от кадети в японската Национална отбранителна академия пред погледа на стотици зрители.

Много по-разпространена е тя обаче из училищата в страната - от основните до гимназииите.  Традицията (и в някои случаи тактикаите на игра) се предава от випуск на випуск. А честта да спечелиш трофея за своето училище се приема наистина сериозно.

"Много е важно. Бо-таоши се играе в училището ми ежегодно от 50-60 години насам, и всеки ученик в горните класове се е посветил сериозно на тази игра", казва Ико Сан, играч на бо-таоши в училището "Джохоку". "Този спорт е важен за нас на училищните спортни събития, защото е част от нашата идентичност.”

Насред хаотичното боричкане, учениците откриват красота в традициите.

"Цари хаос, хората тичат наоколо навсякъде и не знаем какво се случва. Въпреки че сме напълно притиснати в тълпата, продължаваме да опитваме да бутнем пилона. Мисля, че това е красотата на бо-таоши", заявява Ико Чикуса, друг играч от училището.

Рискове за безопасността

С над 100 тела, блъскащи се едно в друго, и млади играчи в тийнейджърска възраст, опасенията за безопасността им са неизбежни. Затова има и някои важни правила. Обувките например са забранени - но само защото ритането (включително ритниците в главата, ако е необходимо) е разпространено в играта (а с обувка те могат да са много по-тежки и страшни).

Играчите не са защитени по почти никакъв начин, с изключение на мека ватена каска, и понякога наколенки. Но за някои хора опасенията от потенциални травми, причинени от играта, остават на заден план, изместени от усещане за гордост.

"Като учител се боя, защото не искам някой да пострада. Но като мъж се гордея с тях. Тук съм от осем години и досега не съм виждал контузен ученик", казва Юкисан, член на учителския екип на гимназията.

Новините

Най-четените