Докато светът беше обърнат с лице към здравната криза с COVID-19, световните сили и големите на деня продължиха да работят за осъществяването на политическите си цели, които в по-спокойни времена щяха да бъдат обект на сериозна обществена дискусия.
Това важи с особена сила за Израел, където властите официално се готвят от 1 юли да започнат анексирането на части от оспорваните територии на Западния бряг с благословията на САЩ.
Това не е новина - тази стъпка се подготвя още от януари, когато президентът Доналд Тръмп оповести своя мирен план, рекламиран с гръмкото определение "сделката на века".
Той предвиждаше преговори между Израел и палестинците за бъдеща палестинска държава, но в известни уловки - тя няма да представлява една обща териория, а сбор от разкъсани анклави, както припомня "Дойче веле".
Палестинците от своя страна отхвърлиха плана като нарушение на международното право и отрицание на техните исторически права.
Ето защо е най-малкото наивно да се говори за мирни преговори.
Нещо повече - на 7 март премиерът на Израел Бенямин Нетаняху обяви в ефира на Channel 13, че всъщност няма да одобри създаването на палестинска държава, с което ще пренебрегне някои от условията, поставени от Тръмп.
Това е популистки ход от страна на израелския премиер, който ухажваше своите избиратели от Западния бряг и Източен Ерусалим с обещанието за контрол "над цялата земя на Израел", каквато е и ционистката мантра на неговата пария "Ликуд".
Освен това началото на анексията сега съвсем удобно ще отклони общественото внимание от делата, които в момента се водят срещу Нетаняху по обвинения за корупция, както отбелязва "Политико".
И все пак обществото е разделено по отношение на подкрепата си към обявената анексирането. През март 2019 г. проучване, цитирано от Haaretz, показа, че 28% от израелците са против нея, 30% нямат мнение, а останалите го подкрепят в една или друга степен.
Противниците на плана, част от които са представители на леви групи и неправителствени организации, организираха и протест, който напълни площада в Тел Авив вечерта на 7 юни.
Протестиращите развяваха палестински знамена и държаха транспаранти, които призоваваха за мир и демокрация, а не за анексия. Демонстрантите дори бяха с маски и спазваха мерките за социална дистанция. Въпреки че не бяха малобройни, те все пак не получиха масова подкрепа.
На тяхното мнение обаче е голяма част от международната общност, включително Великобритания, ЕС, Арабската лига, Индонезия и ООН, които остро критикуват плана за анексиране.
Причините за това са много - ако той се осъществи, потенциалната палестинска държава ще прилича географски на швейцарско сирене, в което ще са останали само части от Западния бряг и ивицата Газа. Това може да предизвика и нова вълна на бунтове и конфликти въпреки умората и отчаянието на палестинците.
Той може да се окаже и дестабилизиращ за съседна Йордания, с която Израел подписа мирен договор през 1994 г., което евентуално ще разклати израелските дипломатически и икономически отношения с арабските държави от Персийския залив.
Както политическият анализатор Арие Наор неведнъж е отбелязвал, Израел няма как да излезе от своята ционистка трилема: да бъде единна еврейска държава, демокрация и да задържи Палестина в границите от река Йордан до Средиземноморието. Тя може да има само две от тези неща.
Ако Израел разшири суверенитета си над цялата земя, която е заемала по време на "Шестдневната война" в Близкия Изток през 1967 г., на нейна територия ще живеят 12,6 милиона души, от които 6,8 милиона евреи и 5,8 милиона палестински араби, предимно мюсюлмани-сунити.
Така че ако това беше демокрация, основана на принципа един човек-един глас, тя ще се превърне в бинационална държава, а не в еврейската родина, към която нейните ционистки основатели са били устремени.
От друга страна, отказът на Израел да даде гражданство на палестинците от Западния бряг и Газа би закрепил за винаги фактическото разделение, съществуващо от 1967 г. насам. Разбира се, Израел продължава да твърди, че окончателният статут на тези територии не подлежи на преговори.
За да поддържа значително еврейско мнозинство и демократична политика, Израел все пак трябва или да формализира разделението, или да намери начин да изгони повече палестинци, отколкото онези, избягали в страната през 1948 г. или през 1967 г.
И двата варианта обаче едва ли биха били приемливи за духа на Израел и за евреите от диаспората в целия свят.
Това е една от причините близо 300 пенсионирани израелски военни командири и бивши ръководители на службите за сигурност да сформират организация, която да предприеме кампания срещу частичното или пълното анексиране на територии, като предупреди, че това ще струва живота на израелски граждани.
И не само - подобно действие ще предотврати сътрудничеството в областта на сигурността с Палестинската администрация и Йордания, а с това ще се промени завинаги и демократичния характер на еврейската държава.
А въпреки международната политика на страната, Нетаняху винаги е държал и на нейния имидж на иновационна нация - с процъфтяваща екосистема от стартъпи, технологични хъбове, университети от световна класа, революционна здравна система и впечатляващ научен прогрес.
Ето защо логично се повдига и следният въпрос: наистина ли Израел е на път окончателно да развали реномето си с агресивни действия, които застрашават отново мира в региона? Предстои да видим.
