Мистерията около хората, които изведнъж стават гении

През лятото на 1860-а продавачът на книги Едуард Мейбридж преживява опасен инцидент. Той се връща с карета към Сан Франциско, където се намира магазинът му. Изведнъж конете, дърпащи каретата, се подплашват и тя полита по стръмен каменист път. Каретата се удря в дърво, а Мейбридж излита от нея и при падането удря главата си в камък.

Събужда се 9 дни по-късно в болница. След инцидента го мъчат много здравословни проблеми – вижда двойно, вие му се свят, изгубил е и повечето си сетива – не може да чуе, вкуси или помирише каквото и да е. Най-сериозно обаче се е променила личността му.

Преди това Мейбридж е сърдечен и общителен човек, който има добър бизнес нюх. След случилото се започва да предприема повече рискове, става ексцентричен и често сменя настроенията си. По-късно дори убива любовника на жена си.

Освен това е много вероятно да е станал гений.

От векове въпросът откъде идват творческите прозрения и как да получаваме повече такива е обект на много спекулации. Според някои учени те могат да се дължат на всичко – от умора до скука.

Хората-феномени имат други, по-трудни за приемане виждания по въпроса. Според Платон прозренията са резултат от божествена лудост. Или, както Фройд вярва, те се появяват вследствие на потискането на сексуални желания. Чайковски е на мнение, че „еврика“ моментите идват при работа на свежа глава и благодарение на достатъчно технически познания.

Все пак доскоро повечето хора бяха единодушни за едно: креативността се ражда в нашите мозъци. Нямаше никакви съмнения, че ударите по главата, пускането на електричество към мозъка, лишаването му от кислород и други подобни могат сериозно да застрашат всякакви грандиозни планове на притежателя му.

Именно тук историята на Мейбридж става още по-интересна. Той заминава за Англия, където креативността му наистина се развива. Зарязва продажбата на книги и става фотограф, при това един от най-известните в света. Освен това започва да изобретява неща. Преди инцидента не е подал нито едно заявление за патент, а през следващите две десетилетия подава поне 10 такива.

От книжар до велик изобретател

Едуард Мейбридж, снимка: Wikimedia Commons

През 1877 г. Мейбридж се хваща на бас, който му дава възможност да комбинира изобретателността си и фотографията. Легендата е, че негов заможен приятел бил убеден, че конете могат да летят. Или, по-точно, че краката им са едновременно във въздуха докато животните тичат. Мейбридж не бил съгласен.

За да докаже правотата си, той използва няколко фотоапарата, които автоматично се задействали, когато конят мине покрай тях. След това използвал „зоопраксископ“ - ранно проекционно устройство, което му позволило бързо да прожектира няколко отделни снимки, за да създаде усещането за движение.

Мейбридж бил изумен от това, че конят наистина за кратко бил във въздуха докато тичал. Но по-важното е друго – с експеримента си Мейбридж всъщност заснема първия филм. И, да -  доказва, че конете могат да летят.

Невероятният обрат в живота на този мъж и трансформацията му от продавач на книги в креативен гений според някои се дължи на инцидента, който той преживява. Възможно е Мейбридж да е имал „синдрома на саванта“, при който впечатляващи способности се проявяват само след контузия или заболяване на мозъка. Това е изключително рядко състояние, като в световен мащаб има едва 25 потвърдени случая.

Кои са и какво им се е случило

Един от тях е свързан с Тони Сикория – хирург, ударен от мълния в парк в Ню Йорк през 1994 г. Мълнията минава директно през главата му и го оставя с неустоимото желание да свири на пиано.  Като за начало той свири чужди произведения, но скоро започва да пише свои собствени мелодии, които постоянно се въртят в главата му. Днес е пианист и композитор, а освен това продължава да е и практикуващ хирург.

Друг такъв случай е този на Джон Саркин, който от хиропрактик се превръща в художник след като преживява сърдечен удар. След инцидента в него веднага се появява нуждата да рисува. Негови произведения са били публикувани на страниците на The New York Times, създавал е корици на албуми, а писател, награждаван с наградата „Пулицър“, e разказал живота му в книга. Картините му се продават средно за около 10 000 долара.

Не трябва да пропускаме и Джейсън Паджет, който бива нападнат в бар в Такома, Вашингтон, през 2002-а. Преди атаката Паджет е човек, който се е отказал от колежа и работи в магазин. Интересува се само от партита и свалянето на жени. Няма абсолютно никакъв интерес към математиката, но в нощта на инцидента всичко се променя.

Първоначално е откаран в болница с тежко сътресение на мозъка. Усеща, че нещо е различно, но го отдава на болкоуспокояващите. На другата сутрин започва да вижда геометрични фигури в течащата от чешмата вода. От този момент нататък светът на Паджет се изпълва с геометрия. Той се вманиачава по математиката и е известен с графичното изобразяване на сложни формули.

„Чувствам се като двама различни души. Майка ми и баща ми също са го казвали. Все едно да имаш две отделни деца“, посочва той.

Защо се случва това? Как работи? И какво ни учи то за това кое прави генийте специални?

Има две основни теории по въпроса. Според първата, когато нещо те удари по главата, ефектът е много подобен на това да си се надрусал с LSD. Счита се, че психеделичните наркотици спомагат за засилването на креативността като повишават нивата на серотонин в мозъка – или т.нар. „хормон на щастието“.

Това води до „синестезия“, при която повече от един регион на мозъка се активизират едновременно и възприятия, които по принцип са отделни, стават свързани.

Много хора не се нуждаят от наркотици, за да изпитат това. Почти 5 процента от населението има някаква форма на синестезия. Най-често срещаният тип е този, при който думите биват асоциирани с цветове. Например, актьорът Джефри Ръш вярва, че понеделниците са светло сини.

Джефри Ръш, снимка: Getty

Когато мозъкът е контузен, мъртвите и умиращите клетки изпускат серотонин в заобикалящите тъкани. Това, изглежда, води до нови връзки в отделните части на мозъка, точно както при вземането на LSD. В същото време това позволява на човек да открива връзка между неща, които на пръв поглед нямат общо.

Но има и алтернативно разбиране. То се появява през 1998-а, когато група невролози забелязват, че петима от пациентите им, страдащи от деменция, са също така и доста добри художници.

Един от тях е „Пациент 5“. На 53 години мъжът преминава кратък курс по рисуване, макар преди това да не е имал интерес към такива занимания. Случва се така, че това съвпада с началото на неговата деменция. Няколко месеца по-късно той вече има проблеми с говора. Става раздразнителен и ексцентричен. Но с напредването на болестта му творческите му умения и рисунките му стават все по-добри.

За да разберат какво се случва, учените сканират мозъците на пациентите. В 4 от 5-те случая те откриват поражения по лявото полукълбо. Изследване от 60-те показва, че двете половини на мозъка се занимават с различни задачи. Обяснено накратко, дясната е домът на креативността, а лявата – центърът на логиката и езика. Лявата обаче постоянно опитва да надделее и да доминира, притъпявайки определени типове мислене – по-оригиналното, креативно мислене, тъй като това подобрява способностите ни да взимаме решения.

Теорията е, че колкото по-сериозно се увреждали левите полукълба на мозъците на пациентите, толкова повече се развивали десните.

Но какъв е случаят с по-масово популярните гении? Може ли тяхната теория да обясни и техните таланти?

Тук трябва да се вземе предвид аутизма. Изчислено, че около 1 на 10 души с аутизъм има синдрома на саванта, но няма доказателства, че това разстройство е свързано с повишена креативност. И макар да е трудно да се докаже, спекулирано е, че много интелектуални гиганти като Айнщайн, Нютон, Моцарт и Дарвин, също са били в тази група.

Една от теориите предполага, че аутизмът се появява заради необичайно ниски нива на серотонин в лявото полукълбо още в детството на човек. Това пречи на тази част на мозъка да се развие нормално. Точно както със синдрома на саванта, това позволява на дясното полукълбо да стане по-активно.

Интересно е, че много хора със синдрома също така развиват симптоми на аутизъм – като например проблеми в общуването, обсесивно-компулсивно разстройство и всепоглъщащи интереси. „Те обикновено могат да водят нормален живот, но също така имат тази обсебеност“, казва неврологът Берит Брогаард.

Макар че много често нямат нужда да го правят, савантите работят упорито, за да подобрят уменията си. „Упражнявал съм се много. Талант и много труд - мисля, че те са неразличими – правиш нещо много време и ставаш добър в него“, казва художникът Саркин. Паджет е съгласен с него.

Едуард Мейбридж не е изключение. След баса с коня и фотоапаратите той се мести във Филаделфия и продължава да работи по новата си страст – да улавя движение върху лента, снимайки всякакви дейности като ходене нагоре и надолу по стълби. Прави над 100 000 снимки в периода 1883-1886-а.

Колкото по-сериозно става разбирането ни за синдрома на саванта, толкова по-големи стават надеждите, че евентуално ще можем да отключим своите скрити умствени способности – може би с помощта на медикаменти или хардуер.

Но дотогава може би ние, обикновените смъртни, трябва просто да отделяме повече часове, за да ставаме по-добри в нещата, които искаме да правим.