12 юни 2015 беше последният ми ден като програмист в технологична фирма в Сан Франциско. Отдадох им 4 години от живота си. Направих уебсайта им по-бърз и улесних работата на други колеги разработчици. Напуснах с ясното съзнание, че не искам повече работа в IT бранша.
Всъщност изобщо не искам друга работа.
Не че не харесвам програмирането. Обoжавам го. Искам да се занимавам много повече с него. Имам няколко идеи за игри, които искам да напиша. Искам да работя повече за проекти с отворен код.
Аз съм единственият разработчик за уеб комикса на моята приятелка, а той има нужда от грижи. Искам да проектирам и да създам програмен език.
Има обаче един проблем: това са мащабни мечти, които имат твърде малко общо с мечтите на моя работодател.
Мога да направя максимума, за да намеря препокриването между тях, но онези, които плащат заплатите, имат последната дума.
В крайна сметка напрежението стана твърде голямо, и нещо трябваше да бъде оставено настрана. Така че зарязах работата си.
Как стигнах дотук?
Намирам се в странен период от живота си и не ми е напълно ясно как съм се озовал тук.
Имам късмет в някои отношения, бях привилегирован в други, но не съм роден "със сребърна лъжица в устата".
Страдам от хиперактивност, изпитвам силна тревожност в социални ситуации, не съм завършил университет.
Напуснах дома на родителите си на 18 години с компютър, 100 долара в джоба, без подкрепа от родителите си и без професионален опит.
Само на 28 съм, което може би е относително малко, за да отсвиря работата на пълен работен ден... но го правя, защото съм адски нетърпелив, което също не в моя полза.
Не съм чак толкова специален. Просто се старая да работя усърдно по нещата, които ме вълнуват. Получих добре платена работа, въпреки че съм без диплома. Нямаше как да започна на друго място, защото в работата разработчикът, който прегледа кода ми, хареса начина ми на работа.
Получих позицията си, защото работех по проект с отворен код заедно със служител на компанията, който ме препоръча. Всъщност получих предишната си работа заради фен сайт на Покемон, който създадох, когато бях на 12 години!
С партньорката ми живеем икономично и това направи решението ми по-просто - и все още можем да се справим. Дори се преместихме в Лас Вегас специално заради евтините къщи там, след като бяхме отвратени от надутите цени на живота по-близо до океана. И се радвам, че го сторихме, иначе напускането на работа нямаше да е възможно.
Работата се превърна в постоянна мрачна спънка.
Първите приливи на неудовлетворение от работата ми се появиха преди няколко години, когато осъзнах, че изпитвам ужас дори от мисленето за сложни и заплетени задачи в извънработно време.
Усетих, че приключвам работния ден с намерение да постигна напредък в някой личен проект, само за да прекарам по-голямата част от вечерта в осмисляне на трудна част от него. И после ми остава твърде малко време, за да свърша нещо реално.
На следващата сутрин се връщах пак наработа, и след осем часа занимаване с напълно различни неща, вече бях изгубил нишката на мисълта си от предната вечер.
Така че прекарвах часове наред непродуктивно време в полза на фирмата, не правех особено много по отношение на нещата, които наистина исках да правя и после трябваше да започвам от нулата следващата вечер.
И така отново и отново, ден след ден.
В екстремни случаи цял проект увисваше, защото не можех да отделя достатъчно време, за да стигна до следващата му част.
Едно от нещата, за които се опитвах да намеря време, беше да се науча да рисувам, така че ето прекрасна илюстрация как усещах всичко това:
Нека си представим, че личните ни проекти са като пикници сред природата, аз обичам пикници и искам да ходя на колкото се може повече.
Ето така изглежда прогнозата за времето:
Слънчев ден, пълен с възможности. Мога да си направя пикник навсякъде - до цветята, под сянката на някое дърво, до рекичката. Сънят отделя дните, но това е малък интервал, така че не е твърде трудно да продължа оттам, където съм спрял, на следващата сутрин.
Сега да добавим 40-часова работна седмица:
Всичко изведнъж става ужасно. Времето се разваля. Всеки пикник е най-добре да се вмества в една от онези малки паузи, когато е слънчево. Всъщното през цялото време гледаш към небето и забелязваш как те притискат буреносни облаци.
Случва се да има и уикенди далеч от екрана на компютъра, но те са много по-редки от бурите. Всъщност не можеш да побереш чак толкова много пикници в два дни.
Ето в какво се беше превърнала работата ми: в постоянна мрачна спънка.
А някога наистина харесвах работата си. Не винаги времето беше буреносно.
От всякаква гледна точка, работата ми беше страхотна. Работех дистанционно. Получавах чудесна заплата и имах добри социални придобивки. Държаха ме на относително дълга каишка и през повечето време бях оставен сам да работя върху каквото считах за важно.
Изобщо не можех да си представя, че някога бих напуснал. Бях избрал да прекарвам своето време в ровене на код, който никой не разбира. На моменти беше изтощително, но ми харесваше да виждам как стари кръпки се махат или заменят. Бях заобиколен от колеги, които оценяваха това, което правех.
Много от тях бяха хакери по душа, типът хора, които ценят програмирането само по себе си, а не като начин да постигнеш нещо по-интересно. Те ценяха работата ми, а аз ценях тяхната...
Но компанията се разрастваше, и културата постепенно се промени. Направихме първоначално публично предлагане. Отворихме други офиси. Купихме малки конкуренти. Като амеба, опитваща се да... стане много голяма амеба.
И преминахме от "стартираща компания" към "международна корпорация".
С растежа и надминаването на критичната маса от инженери, хората, които познавах и уважавах, започнаха да се отдръпват.
Хакерите по душа изчезнаха, отивайки на друга работа, често за по-малки компании. Много от тях бяха гръбнакът на неслужебния чат, единственото място, където можех да се социализирам с колеги като група и активноста там спадна, въпреки че посещаемостта нарастна.
С повечето служители дойдоха и повече екипи, а с повече екипи намаляха шансовете да взаимодействам с който и да е конкретен колега.
Вместо "ура", когато разгребвах страховити каши, станах прочут като единствения човек, който разбираше тези неща, което доведе до безкраен поток от въпроси от непознати.
Имахме два пъти повече разработчици от момента, когато започнахме, но не чувствах да познавам който и да е от тях. И както се оказва, това е перфектен начин работата да стане по-малко приятна.
Самата работа също се промени.
В крайна сметка дойде нареждане отгоре: тромавият монолит, стоящ зад уебсайта ни, трябваше да бъде разделен на услуги.
(Което означаваше разпадането на голям ужасен код на много малки ужасни кодчета. Малко като да разпръснеш храна из чинията, така че да изглежда, че си ял повече).
Решението вероятно все пак беше правилно, щом постигна онова, което целеше, но имаше сериозен ефект върху мен.
Видях как инструментите, които имахме за писане на услугите, се изхвърлят и се пренаписват от нулата два-три пъти.
Имахме собствен инструмент за тестове, собствен инструмент за деплоймънт, собствено решение за графики, собствен уеб сървър.
Със сигурност това бяха проблеми, с които се бяха сблъсквали и други хора. И със сигурност тези проблеми бяха решени от други хора. Но ако те се бяха справили - или техните решения не бяха съвсем правилни, или те споделяха блог-постове, вместо използваем софтуер.
От това, което чувах зад кулисите, не можех да повярвам, че това е уникален проблем за тази компания.
Понякога се смеем за големите конкуренти, които нонстоп заимстват един от друг: iOS и Android, Firefox и Chrome, операционни системи, игрови конзоли и прочие.
Ха-ха, един от тях е направил нещо, а после другият го е направил месец по-късно.
Не е толкова забавно, когато си насред кашата и гледаш това да се случва на всяко ниво.
Около 80% от платената работа на програмистите е да преоткриват неща, които вече съществуват и то не по по-добър начин, отколкото са били реализирани преди.
Може би онова, което съществува, не е споделено, може би е написано на неподходящ език, може би е изоставено, може би просто не искаме да плащаме за него.
Така че започваме от нулата.
Имаме нужда от собствено приложение за снимки, от собствен фотографски файлов тип. От собствен уеб браузър, собствен уеб протокол. И от собствен онлайн магазин и средство за обработка на плащанията.
Нямам проблем с това да се опитвам да преоткривам колелото само по себе си, просто за да видя дали мога да направя по-добро колело.
Но това не е нещото, което правехме. Ние пре-изобретявахме колелото, когато целта беше да направим кола и съществуващото колело просто беше твърде кръгло или недостатъчно кръгло, и докато се занимаваме с това, хайде да премислим и цялата идея за предното стъкло, и не, не знам какво е карбуратор, така че вероятно не ни е нужен, и - уау - това нещо отнема много време, така че може би да наемем още сто души?
Дори не изпитваш удовлетворението от човъркането по колелото, защото колата е толкова изостанала от графика на производство, че колелото ти ще бъде счетено за завършено в момента, в който просто се търкаля достатъчно добре.
Повратната точка
Започнах да се чувствам доста неспокоен към края на миналата година. Но получавах много добра заплата и все още имах финансови ангажименти за къщата, дистанционна работа се намираше трудно. И милиарди други оправдания.
Още няколко нови препятствия се появиха през пролетта и настроението ми напълно изчезна.
Светна ми предупредителната лампа най-после, когато отелих време наскоро за двуседмична почивка. В началото беше абсолютно страхотна. Бях щастлив, бях продуктивен, спях като бебе и се събуждах въодушевен, готов да работя още.
Беше като ден и нощ, или може би като буря и слънце.
И после, след като мина една седмица, усетих мрачния облак на предстоящия понеделник да наближава и набраната инерция на мига отиде по дяволите.
Знаех, че трябваше да напусна и че трябваше да го сторя веднага. Изпратих двуседмично предизвестие на шефа ми, под формата на имейл със заглавие, без съдържание. Бъдещето е странно.
Какво предстои?
Все още размишлявам накъде да поема сега. Не искам да влизам отново в това абсурдно влакче на ужасите. Работодателят ми считаше, че 40 часа работа седмично са достойни за шестцифрена сума; със сигурност останалата част от света ще счита, че работата, която мога да свърша в една трета от това време, струва нещо.
Имах стари опции за акции на фирмата, които за щастие бяха достатъчни, за да си изплатя докрай къщата.
С приятелката ми сме посветили години на изграждането на малка медийна империя от нулата. Успяхме да го правим, само защото имах добре платена работа.
Сега този проект започва да има възвращаемост и тя може да ми върне услугата.
Често сме говорили за създаване на малки игри. Най-после имам времето да го направя.
Хората изглежда харесват как пиша, така че ще правя и това.
Включих се в кампания за колективно финансиране в Patreon от няколко месеца, за да видя дали хората биха ми плащали, за да пиша материали в блога си. Засега имам скромен успех.
Vox ми платиха да напиша този материал; може да го сторят отново, или да се намерят и други.
От известно време исках да пробвам да напиша книга. Може да пробвам по малко от всичко.
Това е все още история в развитие, и засега не съм видял как завършва.
Напуснах само преди седмица и досега изглежда повече като дълъг уикенд, отколкото като безкрайна свобода. Но все пак съм по-щастлив, продуктивен, спя по-добре, ако не броим безпокойството от котката ми, която е тотална гад.
Много хора изразиха насърчение или подкрепа, когато им разказах тази история, и наистина го оценявам.
Ако ви е писнало от постоянното блъскане на работното място, надявам се и вие да можете да намерите изход. Има някои културни възприятия, че работата "от 9 до 5" е достойна цел сама по себе си, че "трябва да балансираме", защото "носи добри пари" и ако е "поносима", трябва да останем на нея, докато не станем на 65.
Майната му. Мечтата би трябвало да бъде да правим това, което обичаме, а не да бъдем зъбчато колело в нечия чужда машина.
Да се надяваме, че всички ще можем да намерим начин да стигнем дотам.
