Медиите много обичат Бойко. Интернет много му се смее. Никаква изненада за никого. Изследването на Фондация "Медийна демокрация" и социологическа агенция "Маркет линкс" обаче го доказаха с числа.
И показаха много нагледно какъв е форматът на управлението. Това, че мнозинството национални всекидневници и телевизии са нещо между прост ретранслатор на всяка дума на премиера и помощник-драматург на едно безкрайно one man show; че критиката към Борисов е 4 пъти по-малко от хвалебствията за него; че вестниците на Ирена Кръстева начело с "Монитор" са недостижими в слагачеството си към премиера; че министрите и кабинетът могат да бъдат критикувани тъкмо защото премиерът не бива да се критикува; че опозицията почти отсъства в централните медии - всичко това е самата реализация на един медийно-популистки тип управление.
То се състои само от Нашия лидер и Неговите медии. Всичко останало са подробности от пейзажа.
Все повече хора обаче се информират от и формират мнението си в Интернет. А там с Бойко или добродушно се гъбаркат, или безпощадно го иронизират. Т.е. в Интернет премиерът не е сакралното политическо животно на националните медии - най-малкото не е вече сакрално, а често пъти даже не е и политическо. Особено в сайтовете за видеосподеляне, в блоговете и форумите.
Интернет играе ролята на вицовете в тоталитарното общество. Разказвани от уста на уста, политическите вицове при комунизма създаваха неофициална критична публичност на официозната публичност на режима. Когато хиляди знаят един и същи виц и му се смеят от сърце, те не само споделят едно и също мнение, но и прекрасно знаят, че мнозина други го споделят.
Сега вицовете срещу властта скорострелно се разпространяват по Интернет, но вицовата роля на Мрежата е много по-голяма - тя прави възможно разобличаването на мнозинството национални медии като официозни.
Не е достатъчно читателят или зрителят самостоятелно да отхвърля една или друга медия като официозни. Нужна е паралелна публичност на споделяно отхвърляне на официозността. Защото само тогава може да има огледало, в което всички - и гражданинът със съгражданина си, и управникът с издателите и редакторите на тези медии, да могат да виждат един и същи образ.
Образът на официозната публичност и нейните основни крепители стават напълно ясни и разпознаваеми в необятното огледало Интернет. Една малка неофициозна медия - а такива у нас са предимно малки, не е в състояние сама, без платформата на Интернет, да играе ролята на всеобщо огледало на официозността.
Благодарение на Интернет официозните медии все повече губят публика. Или най-малкото - имат публика, която не им е напълно подвластна, защото тя има достъп и до паралелна публичност в нета. Загубата на легитимност и падането от власт на медийно-популисткия тип управление започва тъкмо с разпада на официозната публичност. Процесът вече е започнал - вицът вече не буди смях, защото всичко се оказва гола истина.
