Време е да признаем, че Доналд Тръмп и Борис Джонсън имат много повече общо от странните си прически. Така нареченият консерватизъм, с който и двамата имат твърде далечна връзка, е приел нова форма - тази на ксенофобски национализъм.
Тръмп и Джонсън залагат на фундаментална тенденция в световната политика, която няма да изчезне скоро. Нека я наречем "Нов национализъм": популистко отхвърляне на статуквото, което глобалният елит наложи след края на Студената война и което днес гласоподавателите с по-ниски доходи приемат за несправедливо.
Изместените от пазара на труда работници по света се обединяват - в искането си, парадоксално, за разединение.
Общият рефрен е "Искаме си страната обратно".
Обратно от какво или кого, остава неясно, но най-големите плашила изглежда са международните институции, свободната търговия и приливът на тъмнокожи емигранти.
Въпросът сега е колко тежко може да се задълбочи това отслабване на международната икономическа система, която твърде много от нас приемаха за даденост - и която до голяма степен бе замислена да запазва световния мир.
Засега оттеглянето на Великобритания от трудния брак с Европейския съюз не предсказва непременно разруха. Изглежда обаче, че Brexit представлява само началото, не краят на европейската история.
На карта е заложена световната икономика - това се видя при спада на пазарите с $2 трлн. в петък, след което американският и европейските пазари понесоха още един тежък удар в понеделник.
В дългосрочен план - застрашен може да се окаже и световният мир. Важно е да отбележим, че започвайки с Бретън-Удското споразумение* за световната търговия и създаването на ООН през 1945, тази интегрирана следвоенна система от търговия и съюзи не целеше да направи елита богат, а да поддържа мира.
Основният стимул за изграждането на ЕС също беше предотвратяването на поредна война. Въпреки че суховато икономическите условия на Маастрихтския договор от 1992 г., създал Еврозоната, неизреченият подтекст е безпогрешно политически: европейците трябва да се обединят, защото продължаващото разединение би ги държало на ръба на бездната.
Всички (особено французите, първоначалните архитекти на Европейския съюз) искаха да бъдат защитени от германците, а германците искаха да бъдат защитени от самите себе си. Както казваше тогавашният канцлер Хелмут Кол: въпросът за паричния съюз е въпрос на "война или мир".
Германското решение да подкрепи европейския паричен съюз беше ясна размяна за френското съгласие за обединението на Германия: ако останалата част от Европа позволи на Германия да стане могъща отново, ще обвържем бъдещето си трайно и мирно с по-мащабната европейска идея.
Как една положителна идея - тази за по-свободна търговия - и насърчаващите мира следвоенни институции като ЕС започнаха да се идентифицират с тази неустойчива икономическа система?
Това определено не е умишлено, но сбърканата икономика и прекалената вяра в пазарите са основните виновници. Поддръжниците на глобализацията, търговските споразумения и капиталовите пазари очевидно са подценили колко тежко ще е засегната средната класа.
Проблемът с безотчетния елит, нареждащ от Брюксел, тормози европейския проект от самото начало. Във Великобритания еврофобията винаги се е криела под повърхността - особено недоволството спрямо Германия.
"Не можем да преглътнем факта, че германците са много по-могъщи от нас", пише британският историк Тимъти Гартън Аш в края на 90-те години. Войната "беше най-доброто ни време - и последният ни добър момент."
Борис Джонсън и други поддръжници на Brexit твърдят, че ЕС задушава британската икономика с "непрозрачната си законодателна система: огромната и разрастваща се правна рамка, налагана от Европейския съд, пред който няма обжалване".
Сега Европейският съюз нито е работещ единен съюз, нито е съюз на отделни националности, а е нещо посредата, което никога не изглежда да работи гладко.
Това особено важи за Еврозоната, чиято администрация отказва да се изправи пред основното противоречие на концепцията за еврото: ако по-слабите и задлъжнели икономики нямат парични средства да се възстановят - защото не могат да девалвират собствената си валута - то всички членки на европейския паричен съюз трябва да се подложат на някакъв вид фискална интеграция, която намалява тяхната индивидуална власт над харченето и данъците.
Това беше едно от исканията, отправени при спасителната програма, предложена на Гърция: Атина трябва да загуби контрола върху част от своя бюджет. Но германците, които доминират в европейската политика, отказват да подложат самите себе си на такъв режим.
И така започна дългоочакваната масова негативна реакция.
Показателно, и във Великобритания, и в САЩ, бунтът срещу глобализацията и интеграцията се отстоява и от десницата, и от левицата.
В САЩ, Тръмп също обърна наопаки консерватизма на Републиканската партия, след като лидерите й не успяха да осъзнаят, че гневните, бели и възрастни граждани вече не са почитатели на свободната търговия.
В Европа голяма част от тази тенденция се дължи на антиемиграционния плам, особено след като стотици хиляди избягаха от гражданската война в Сирия и други нестабилни места в Близкия Изток.
Но в Европа, както и в САЩ, надигащата се антиемигрантска вълна изглежда по-скоро симптом, а не причина.
Ксенофобията става заразна само когато хората се чувстват застрашени в родината си; а те се чувстват застрашени, когато работните им места са застрашени.
За долната половина от обществата на Запад, работните места или отсъстват, или не се считат за достатъчно добри.
Следвоенната глобализация постигна две основни неща: свободна търговия, която направи условията по-равностойни в повечето държави, но с цената на създаване на по-голямо неравенство в самите държави, заради потопа от индустриални работни места, преместили се на по-евтини места, в търсене на по-ниска "китайска цена," както някога я наричаха.
Това е в основата на сегашния бунт на бедните гласоподавател, понесли бремето на глобализацията в големите икономики, включително САЩ и Великобритания.
Взета сумарно, глобалната търговия носи растеж - но в богатите държави този растеж основно отива при елита и чиновниците, и често това е за сметка на хората, които реално произвеждат нещата, които се продават.
Както Нобеловият лауреат, икономистът Майкъл Спенс писа през 2011 г., 98% от новите работни места в САЩ след 1990 са по-нископлатени "нетърговски" (не и отнасящи се до стоки и услуги, търгувани в чужбина) работни места, особено в администрацията и здравеопазването, а "заетостта почти не е нараснала в търговския сектор на американската икономика, секторът, който произвежда стоки и услуги, които могат да се потребяват другаде, от типа на производствени продукти, инженерни и консултантски услуги".
Този сектор, който е отговарял за над 34 млн. работни места през 1990, се е увеличил с незначителните 600 000 работни места в периода 1990-2008 г."
Финансовата криза от 2008 и Голямата рецесия драстично ускориха тази загуба на доходи сред бедните гласоподаватели и също толкова драстично разшириха разликата в доходите.
Това на свой ред промени политиката по много по-сериозен начин, отколкото разбираха политическите партии.
Междувременно ЕС, базиран върху хронично дефектиращ паричен съюз, се доказа като бюрократичен кошмар.
Всички ние разбираме, че интернационализмът не е идеален. А сега във Великобритания, в други европейски държави и САЩ наблюдаваме масово отхвърляне на опетнената идея, че светът на транснационалните институции води до някакъв вид хепиенд.
След тази сбъркана идеология остана разочароваща празнина. На хоризонта не се вижда заместител - партиите от целия спектър отказват да се справят директно с проблемите с неравенство в държавите си.
Естествено е вековното присъствие на национализма да се завърне с гръм и трясък.
Най-честият проблем на Запада е усещането на хората, че политическите партии вече не ги представляват.
Има ли начин да бъдат променени тези вече утвърдени тенденции - извън завръщане към протекционизъм, меркантилизъм и вероятно война? Дали е възможно Brexit да шокира бюрократите от ЕС, да ги принуди да се заемат с промени, на които се съпротивляваха досега?
Веднага след британския референдум, външните министри на Германия и Франция разпространиха доклад, призоваващ за европейска рамка за сигурност, общо европейско убежище и миграционна политика, плюс подобрения в паричния съюз.
Френско-германски бизнес-лидери междувременно поискаха "незабавни, убедителни и видими мерки за засилване на управлението" на Еврозоната и заявиха, че техните държави трябва да се стремят към "национални реформи, които да направят икономиките ни по-силни и по-конкурентни, за да гарантират устойчивостта на социалния модел."
Дори Борис Джонсън звучеше донякъде примирително в понеделник, пишейки в редакционна статия в Telegraph: "Наложително е да подчертая, че Британия е част от Европа, и винаги ще бъде. ... Британците все така ще могат да отиват и работят в ЕС; да живеят; да пътуват; да учат; да си купуват домове и да се установяват там."
Но европейските министри от 28-те страни-членки често разпространяват доклади, от които няма ефект. Политиците дават твърде много обещания, които не могат да изпълнят. Дори твърдението на Джонсън, че британците ще могат да работят и живеят в ЕС, загатва, че Великобритания няма да може да спре емиграцията толкова лесно, колкото обещаваха поддръжниците на Brexit.
Дори и те да предприемат някакви действия, повечето икономисти казват, че е твърде късно да се противодейства на най-сериозните ефекти от глобализацията. Обогатяването на развиващите се държави за сметка на останалите е постоянна, необратима промяна, казва Спенс.
Това, което е ясно, е че политиците, стремящи се да запазят следвоенния ред, ще трябва да измислят нов начин да се справят с политическото недоволство, произлизащо от дълбоко сбъркания икономически модел, на който е базиран този ред.
Това няма да е лесна промяна, нито преодоляването на тази пропаст ще е бързо или леко: този модел е работил доста по-добре за политиците и бюрократите, отколкото за гласоподавателите, на които те дължат работните си места.
*След Втората световна война 45 държави се съгласяват да организират международните парични отношения по нов начин - златният стандарт бива заменен от валутна система около американския долар, който от своя страна е свързан с фиксирана цена на златото от 35 долара за тройунция.
