Художничката Аполония Сокол никога не е харесвала термина "муза", защото за нея той е събирателно за нещо нечовешко. Музата е химера, символ, алегория за най-възвишеното в хората, каквато Аполония казва, че не е.
"Аз съм обикновен човек и предпочитам да се възприемам по този начин. Музата е по-скоро бездушен обект, така че - не, не гледам на себе си като на вдъхновяваща фигура", казва художничката в интервю за Webcafe.bg.
Но тъй като животът има неизчерпаемо чувство за хумор, така е режисирал събитията за Сокол, че волю-неволю я превръща в ярък вдъхновяващ образ за жените в изкуството и извън него.
На 10 декември в стрийминг платформата HBO Max излезе документалният филм "Аполония, Аполония" на режисьора Леа Глоб, който обхваща 13 години от живота на френската художничка.
А на 22 декември филмът влезе в краткия списък на Академията за филмово изкуство и наука, сдобивайки се с шанса да се бори за наградата "Оскар" в категорията за документално кино.
И да не го е търсила преднамерено, достиженията на филма за нея вкарват Аполония Сокол сред окриляващите, музопободни хора, които изпъкват над масовката. Забавно стечение на обстоятелствата за самата художничка, защото киноисторията ѝ е плод на случайна идея.
Режисьорката на "Аполония, Аполония" е търсила тема за първия си филм и понеже е израснала сред артисти, е искала дебютът и в киното да е с история за художничка.
"Бях направила постер с надпис: "Търси се млада художничка за филм" и бях използвала снимка на Анна Каренина като препратка. Публикувах я като обява за кастинг. Беше много претенциозно и след много отхвърляния моя позната ми каза за млада художничка, която наскоро е напуснала Дания и се е върнала в родния си дом, театър в Париж", разказва Глоб.
Режисьорката се свързва с Аполония през Skype и художничката се съгласява да застане пред камерата ѝ и да ѝ даде достъп до живота си.
Според първоначалната уговорка проектът е трябвало да продължи 2 седмици, но впоследствие се е разраснал до цели 13 години.
"Смешно е, защото тя [Леа Глоб] дойде при нас в театъра, където има актьори,, комедианти, театрали... Всички са много шумни, хора, които обсебват пространството. А Леа беше много тиха, много срамежлива и изобщо не говореше. 14 години по-късно се оказа, че тя е човекът с най-големия талант", припомня си Аполония.
Тя се съгласява да дръпне изцяло завесите на живота си пред Леа Глоб. Пуска ѝ видеокасета, на която родителите ѝ са снимали зачеването ѝ. Показва ѝ кадри от раждането си и позволява на режисьорката да я следва на всяка крачка.
От полуразрушения театър, в който дели стая с активистката Окасана Шачко (бел.ред, Оскана се самоубива през 2018 г.), до другия край на Сена, където Аполония е студентка в престижния парижки университет Beaux-Art.
Всяка значима минута от живота на Аполония е хваната от камерата. Колкото по-дълго Глоб снима художничката, толкова повече осъзнава, че творбата ѝ няма да е просто филм за случайна артистка, родена и израснала в световния център на изкуството.
На "Аполония, Аполония" му е писано да бъде филм за порива на жените да си създадат име във време и среда, които все още не приемат амбицията като положителна черта в по-нежния пол.
Натрапчиво се повтаря колко е важно да преследваме мечтите си, да реализираме желанията си, да гоним най-добрата версия на себе си, но когато ситуацията опре до изпълнението на тези точки, се оказва, че не всяка жена разполага с хъса и волята да преследва живота от фантазиите си.
А дори да се намерят жени, в които тече вътрешно гориво, често те са принудени да се изправят пред стереотипите за женствеността, пред снизходително отношение и пред търсенето на дълбока психологическа травма, която да обясни тяхната отдадена целеустременост.
На пръв поглед Аполония Сокол не би следвало да се помества в представите за жена, която случайно е попаднала в най-доброто училище по изкуства в Париж, но в известен период от образованието си в Beaux-Art художничката се чувства именно така.
Като безименна бройка, заобиколена от масивни таланти.
Аполония завършва университета с попарено самочувствие. Един от нейните преподаватели ѝ казва, че тя е по-интересна от картините си, а друг - че в работата ѝ липсва хладнокръвие.
"Никога не биха казали подобно нещо на мъж", отсича Сокол в документалната лента.
В търсенето на себе си и нейния отличителен стил в изкуството трети преподавател съветва Сокол да използва като извор на вдъхновение най-ниските си емоции - гнева и омразата, провокирани от отношението към нея - и за известно време тя прилага съвета му.
"Опитах, но не ми хареса. Не вярвам, че съм дошла на този свят, за да работя с негативните чувства. Не съм против тях, важно е да ги разпознаваме [...] Но не мисля, че съм тук, за да заливам хората с негативна енергия", споделя Сокол.
Но щом омразата не е инструментът, какво насърчава Аполония Сокол да рисува и да генерира изкуство, което да поставя важни въпроси пред цялото общество?
"Знаете ли, обичам да рисувам портрети на хората, които обичам и които са част от моето обкръжение. Много от тях са активисти и са неизвестни. Не е обичайно за хора като тях да бъдат портретирани. Особено в историята на западното изкуство, където са се рисували портрети само на могъщи хора: крале, кралици и така нататък", отбелязва Аполония и продължава:
"Затова искам да адресирам проблеми като динамиката на властта и доминацията чрез силата на картината. Използвам рисуването като оръжие или по-скоро - като медиатор, който да провокира подобни разговори", заявява художничката.
Вярно е, че Аполония Сокол никога не се е стремяла съзнателно към попрището на големите вдъхновители, но е факт, че филмът ѝ я превърна в муза за хиляди жени.
И за нейна изненада, това я радва.
"Получавам много съобщения от хора, които ми казват, че вече не се чувстват самотни заради този филм. И са се амбицирали да творят. И са поискали да поемат контрол над живота си. И че са се вдъхновили да изпълнят това, което искат, както го искат. Това е най-големият подарък, който някога съм получавала", казва Сокол.
Документалният филм "Аполония, Аполония" може да бъде гледан в HBO Max.
