Приказката за оня дето се смее последен често влиза в пълна сила във футбола. И огромен процент от фенове и журналисти у нас вероятно сега се чувстват тъпо, след като един футболист има право да им се смее за това, че го бяха отписали едва на 18-19 години.
Николай Михайлов се превръща във вратар от европейска класа и влезе в новините на куп телевизии с представянията си през сезона. Пази страхотно в Шампионската лига, а в първите пролетни мачове на Твенте отчая два от най-силните руски отбори Рубин и Зенит. Момчето още е в крехка за вратар възраст, а е титуляр и лидер на шампиона на Холандия.
Което идва да покаже, че крайните оценки във футбола са сложна работа. Особено, когато става дума за млад играч.
Преди 4 години Ники сътвори комедия от грешки и му се смя половин България. Другата половина си скубеше косите от яд и гняв - левскарската. Името му бе използвано като нарицателно за връзкар, гъзар, некадърник и какво ли още не. Отписаха го, а той подписа с Ливърпул. Вярно, не игра, но отиде там, нали?
Сега Михайлов е твърд титуляр в националния, пази отлично и набира смелост и класа в Твенте. Сигурно още е гъзар, вероятно донякъде влияние на старта на кариерата му наистина е имал татко му. Но какво от това, щом сега Николай, а не Борислав се хвърля в краката на налитащите руснаци от Зенит и класира отбора си напред?
За националния няма по-добра вест. В последното десетилетие в този отбор от неудачници все пак имаше една постоянна величина - вратарите. И Здравко Здравков, и Димитър Иванков, и Георги Петков, и сега Михайлов, дават стабилност и са класа на фона на полевите играчи по постове.
Колко хубаво би било и други отписани да разцъфнат и станат лидери някъде извън страната. Поне още десет, и ако може все на различни позиции из игрището. Какъв национален отбор ще имаме тогава...
