Патриотичната колонка на Алексей Белов (Sports.ru)
Първата Олимпиада, която гледах, беше зимната в Калгари през 1988-а. Бях почти на 11. Ако не половината, то поне една четвърт от шампионите, си спомням и без Google. Великите хокейни национали Гордеев, Гринков, Бестемянов и Букин; двойката на бобслей Гуляев-Венцане; Алексей Прокуроров, Михаил Деветяров; биатлонистите от щафетата...
Тогава възрастните ми казаха, че никога повече през живота си няма да гледам по-велика Олимпиада.
След това бяха летните игри в Сеул, а най-яркият спомен от тях - Бен Джонсън, който надбяга Карл Люис и постави нов световен рекорд в спринта на 100 м, а три дни по-късно бе хванат с допинг.
Не националните отбори по футбол и баскетбол, не Бубка и Карелин, не Салников или Богинская. Не успехът в щафетата на 4 по 100 метра, който беше нещо изключително голямо, дори и в отсъствието на американците. Не бяха и сълзите на Рой Джоунс, макар че идиотизмът на съдиите бе чутовен.
Може би, това си е мой проблем. И може би беше заради факта, че за първи път разбрах, че съществува подобно животно - допинг.
Днес за него знаят всички. Имам предвид всички-всички - даже и тези, които не могат да назоват нито един олимпийски шампион.
Днес допингът е суперзвездата на спорта, редом до Меси и Кристиано.
Тогава, през 1988 г., отнеха победата на Бен Джонсън след три дни. Дори и това беше много. В продължение на три дни той беше световен рекордьор на 100 м и големият герой на Олимпиадата.
И въпреки факта, че бе извършил престъпление и бе наказан напълно справедливо, все пак беше спечелил състезанието. А Карл Луис, олимпийският шампион, който след това получи медала, в крайна сметка го загуби.
Не знаех как да живея с това и не знам и досега. Това беше просто един епизод от цялостната картина. Представете си, че сте прекарали две приказни седмици на море, но за един ден сте били леко неразположени.
Така беше тогава. А сега няма нищо друго освен гадене.
Сега нямам представа кои от нашите спортни звезди се допингират и кои са чистите и честните. Юлия Чепалова бе хваната със забранени стимуланти, но запази всичките си олимпийски медали. Никита Крюков не бе спипан с допинг, но бе лишен от олимпийското сребро.
А какво да мисля сега за онази победа в спринта през 1988-а?
И хвърлям вината не толкова върху Путин-Мутко-Русия, а най-вече върху WADA и МОК.
Цялата допинг система е страшен бардак. Стотици са забранените медикаменти, но от тях максимум 30-40 са тези, които нанасят сериозни вреди на здравето и дават явно предимство пред конкурентите.
Допинг ченгетата постоянно са по петите на атлетити и изследват урината и кръвта им, а в същото време стотици биват хващани и дисквалифицирани със задна дата по "обосновани съмнения".
Доказали сте правителствена програма за подпомагане на допинга? Тогава дисквалифицирайте нейните поддръжници - Путин, Мутко, ръководителите на федерации. Забранете им завинаги и под всякаква форма да присъстват на международни турнири.
Но дисквалификацията на знамето и химна е дисквалификация за всички нас.
Дисквалификация лично за мен. Наказват ме с Олимпиада без знаме и химн за нещо, към което нямам отношение и не съм направил. Вече видях подобно нещо през 1992 г. - и не ми хареса. Но времената бяха такива и по принцип нямахме нито страна, нито знаме, нито химн - не само в спорта.
Днес имаме всичко това. И знам със сигурност: Олимпиада без нашето знаме не ми е нужна. Тъй като то, знамето, е основното нещо на една Олимпиада.
Всички в Русия са наясно, че веднъж на четири години кърлинг, бобслей и шорттрек са наши национални спортове, въпреки че не познават звездите нито по имена, нито знаят как изглеждат. На Олимпиадата нашият народ подкрепя страната, знамето и химна.
Нека не се заблуждаваме - почти всички спортове, представени на Игрите, за повечето от нас са интересни само там.
И само на Олимпиада всички сме готови да викаме за Николай Олюнин, Александър Смишлаев, Ален Заварзин и дори Александър Легков. И не защото са прекрасни хора и отлични спортисти, а защото са наши спортисти. Те се състезават под нашия флаг и като се качат на подиума звучи нашият химн.
Атлетите могат и да мислят различно. Много от тях наистина посвещават живота си на Игрите и когато изборът е да тръгнат към тях без или със знаме, всеки има право на личен избор.
Но е важно да припомним: почти всички руски спортисти са държавни служители. Така че и държавата също си има своя собствена истина.
И поне може да избере - да приеме "неутралните" спортисти за свои или не. Да помага на спортисти, готови да се състезават без флаг или не.
И ако утре Путин каже, че Русия няма да участва на Олимпиада без знаме, може би за първи път в живота си ще се съглася с него.
Защото всеки си има своята истина. Още веднъж - моята е тази: основното нещо на Олимпиада е знамето. Тя започва и завършва с флаговете на страните. И Игрите живеят всекидневно със знамената. Всички шампиони на стълбичката пеят химна и гледат как се издигат цветовете на техните страни.
Ако нямат флаг или химн, какво ще пеят и какво ще гледате? Въобще какъв ще е смисълът?
