Когато американският президент Доналд Тръмп обявява изтеглянето на войските си от Сирия и се спекулира, че подобно нещо може да се случи и с контингента на САЩ в Афганистан, реакцията на българския военен министър Красимир Каракачанов да заговори за евентуално прекратяване на българското участие в мисията в Афганистан не е изненадваща. Друг е въпросът каква стойност има тя.
Подобни "мирни" сценарии звучат положително, но зад тях има скрити доста неприятни подводни камъни, които не са непременно в името на мира.
Изтеглянето от Сирия няма как да не доведе до нова вълна от насилие в оставените от натовските войници райони. Насилие спрямо досегашните съюзници кюрдите и спрямо цивилното население. Това е най-явният ефект на всяко едно отдръпване на военна сила от регион, в който войната все още продължава.
Основният момент, който би трябвало да ни интересува обаче, е самата промяна в политиката на САЩ. Президентът Тръмп обяви изтеглянето от Сирия, без реално да има подготовка за това от страна на командния щаб на армията в Пентагона и това само по себе си доведе до спирала от хаос.
За това говори както подадената оставка на ген. Джеймс Матис като Секретар по отбраната, така и настоящата липса на каквато и да е яснота по въпроса кога американските войници реално ще се приберат у дома и в какви условия ще оставят позициите си в Сирия. Все още не може да се каже дали САЩ ще защитят кюрдските си съюзници в района от враговете им, както и как ще се процедира с останките от уж победената (но на практика все още действаща в Сирия) "Ислямска държава".
Издиша и посочената като официална причина за изтеглянето - победата над ИД, чиито войници и до ден днешен продължават да действат, макар и не на толкова голяма територия и без толкова шум и медийно внимание както преди. И все пак тяхната бройка се оценява на 14 хиляди души, готови да възкръснат за ИД 2.0.
В последното си изказване по темата Тръмп реално разкри от какво е продиктувано то - Сирия е "изгубена" отдавна, а сега там е само земя на "пясък и кръв", от която нищо не може да се спечели. Истината е обаче, че изтеглянето на Тръмп ще позволи на други държави да засилят своето влияние в региона - Русия, Иран, Израел и Турция.
Още в кампанията си Тръмп заяви, че не иска САЩ повече да е "световният полицай", определяйки тази роля като ролята на "загубеняка". За него политиката в крайна сметка се свежда до това - отношения, в които или печелиш, или губиш. А всичко между и около тези черно-бели граници е просто загуба на време и излишни усилия, които не си заслужават - най-вече това скъпо удоволствие дипломацията.
Тръмп не го е грижа и, че не е особено одобряван в Европа. За него Европа е просто поредният паразит, качил се на гърба на Америка. Въпросът е, че когато започнеш да разглеждаш партньорите си като паразити, особено в една глобална среда, каквато е сигурността, партньорството престава да тежи на практика.
Тази вглъбеност на американския президент в бизнес победите на страната му, в измъкнатите икономически ползи или изоставените "тежести", отслабва реалната сила на Америка - реномето й и меката й сила - способността да убеждава другите световни играчи да се съобразяват с нея. В политиката обаче няма вакуум и това място бързо бива заето от друг амбициозен играч или коалиция от такива.
А сега да се върнем на българска земя и към позивите на министър Каракачанов за евентуално изтегляне на българските военни сили от Афганистан - най-голямата мисия на страната ни зад граница.
На фона на това, че българската армия сама по себе си не е голяма, а техниката към нея не може да отговори на възможните заплахи от по-големи сили, членството и ролята на страната в НАТО става все по-важна.
Да започнем обаче с основното - официалните власти в Афганистан няма да могат да издържат срещу напредващите талибани без намесата на НАТО. В случая българските войници участват само в охраната на летището край град Кандахар и на самия град, но те са един от гарантите за стабилност в района именно в ролята си на натовски сили.
Факт е, че вече близо 20 години в страната не може да бъде наложен мир и пред нея предстоят (евентуално и при добър късмет) важни преговори с талибаните за постигане на някакво компромисно решение, което да спре военните действия, раздиращи страната.
Тук обаче ще разгледаме самата роля на българската мисия за България. А в случая тя е важна и то не само от гледната точка на повечето пари, които всеки един войник на мисия получава (които са наистина повече, сравнени с обикновената заплата на български военен).
На практика участието на наши войници в охраната на летището на Кандахар служи за трупане на опит от реален военен конфликт. Нещо повече - спокойно може да се каже, че именно заради натовските мисии на армията ни, тя е подготвена за действителни сражения, а не просто за учения.
Другият важен момент е и реалната сила на България като съюзник - мащабната разузнавателна мрежа, в която Афганистан е ключова брънка. След терористичната атака в квартала на посолствата в Кабул българското посолство там вече не работи (ремонтът на сградата очевидно ще струва твърде много на държавата) и така мисията на страната ни в Кандахар, която се грижи за охраната на летището край града и за сигурността в района, остава единственото официално българско представителство в страната.
У нас идеята за НАТО може и да не е особено привлекателна за част от населението с мозъци, промити от години наред разпространявана пропаганда, но истината е, че именно членството ни в Алианса е най-голямата защита, която страната ни има.
Така че, когато се заговори за изтегляне на войски и прекратяване на мисии зад граница, е добре да се замислим доколко в един наистина глобално свързан свят отмятането от ангажименти е добра идея, колкото може да звучи на пръв поглед. А и Каракачанов забрави да отговори дали българските войници ще се радват да се върнат в България на заплатите, които дава ведомството му.
