Бойко Борисов притежава онзи рядък талант на балканския галант: да прави комплименти с двойно дъно, при които адресатът е поставен в особеното положение да гадае "Възхищават ли ми се, подиграват ли ми се?".
Мая Манолова едва ли е изпаднала във възторг от "мечешката прегръдка" на премиера след кандидатурата й за кмет на София. Всеки намек за похвала от страна на Борисов съдържаше апостроф за политическите й слабости, грешни стъпки и суета на суетите.
Манолова получи признание като "добър омбудсман", но веднага й беше напомнено, че надпартийната кариера и съпътстващият космически рейтинг щяха да останат несбъднат блян без намесата на Борисов ("Когато ГЕРБ мечтаеше за отмъщение заради инсинуацията Костинброд... аз не дадох. Казах, трябва ни такъв човек за омбудсман и работихме прекрасно").
Напомнено й беше, че в ГЕРБ се отнасят по-любезно към някои врагове, отколкото в БСП - към най-лоялните си бойни другари (вкл. Янаки Стоилов, Михаил Миков, Атанас Мерджанов). Ако през 2015 г. само Цветан Цветанов се бунтуваше символично срещу избора на Манолова за граждански защитник, сега дори това препятствие не съществува. "Упреците от партията бяха заслужени, но за държавата беше добро решение", е присъдата на Борисов.
Припомнено й беше, че политическото дисидентство не върви в комплект с прекия достъп до кабинетите на всички министри в продължение на 4,5 г. Особено когато вратите им са толкова широко отворени, че да дадат повод за институционална ревност от страна на кмета на София.
Уви, факт е, че ГЕРБ помагаше на Мая Манолова да прескача лимитите на конституцията и да внася готови законопроекти в Народното събрание (някои от които накараха Огнян Герджиков да сравнява творческия й порив с този на "луд с картечница").
Докато мнозинството поправяше собствените си юридически недоразумения през неутрално "прокси", вместо под натиска на парламентарната опозиция, омбудсманът обираше овациите по протестните лагери и сутрешните блокове.
Реакцията на Борисов след номинацията на Манолова доста напомня на предизборната ситуация през 2016 г., когато Румен Радев подаде оставка от армията, за да се кандидатира за президент.
Същото беше отношението му и към тактиката на БСП да не рискува с партийна номинация и да не хвърля тежка сянка върху "независимия" претендент за промяна.
Тонът му към тогавашния командир на Военновъздушните сили обаче се различаваше видимо от посланието към напускащия омбудсман. През 2016 г. Борисов обвиняваше Радев, че му "загубил времето", когато давал дума, че не се интересува от политическа кариера. Сега премиерът се кълне във внуците си, че Манолова го убеждавала до последно в привързаността си към синекурната си длъжност, но този път готовността му за сътрудничество не е изключена, напротив.
Целта на Борисов изглежда ясна: ако не можеш да победиш противника, трябва да го обезвредиш. Ако не можеш да го обезвредиш, ще трябва да го опитомиш.
Евентуална загуба на София може да нанесе болезнен, дори непоправим удар за самочувствието на партия като ГЕРБ. Спомнете си, че националната политическа кариера на Борисов започна именно от Столична община през зимата на 2005 г.
Но ако Манолова бъде пакетирана с "правилната" политическа легенда още преди вота и клинът между нея и БСП бъде вбит достатъчно дълбоко (следете внимателно състава на червената листа за СОС). Ако след 27 октомври тя се окаже в позиция да управлява 2-милионен град без мнозинство в Общинския съвет, опитомяването й от ГЕРБ може да се случи по-лесно от очакваното.
Вероятно затова ролята на Йорданка Фандъкова вече не се изчерпва със защита на кметската власт, а включва и репутационна отговорност - подреждането на партийната листа ("Всички, върху които тегнеше съмнение, съм й дал да ги маха"). Защо е допуснато "тегнещите съмнения" да управляват СОС в продължение на три мандата, е въпрос без отговор от Борисов.
Явно ГЕРБ отново ще се опитва да седне от два стола, преди да се озове на земята: да свали налягането с контролирано пускане на кръв в София, но да запази лостовете за влияние с обещанието за "ново начало, чужда отговорност".
Митът, че ГЕРБ не губи избори, а едва ли не - по своя воля "разрешава" по някоя победа на опозицията, досега не носи никаква практическа полза на партията.
Напротив, илюзията за безпогрешност само задълбочава вродените дефекти на властта.
