Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Пир по време на чума

Междувременно вместо повече самодисциплина и ограничение, някои изпадат в инатене и инфантилност Снимка: Pexels
Междувременно вместо повече самодисциплина и ограничение, някои изпадат в инатене и инфантилност

Купон от 200 души бива прекратен - не за друго, а защото на жена в тълпата и задуха на заведението ѝ прилошава.

Два дена по-късно Ричард Алибегов, чиито медийни изяви започват да конкурират извънредните брифинги от пролетта, съобщава с гордост, че всички къщи за гости са заети, защото идва празник, който явно и световна война не може да отмени - 8 декември.

Междувременно социалните мрежи преливат от снимки на тежки софри из механи и ресторанти, около които са насядали далеч повече посетители, отколкото е допустимо. А който не си е намерил маса в заведението, винаги ще намери местенце при някой гостоприемен приятел.

И отнякъде някой се провиква: "Тежко, тежко! Вино дайте!"...

Сякаш в България се оформи паралелен свят, в който няма пандемия, няма коронавирус, няма смърт, нещастие и не сме свидетели на една здравна система отвъд предела си.

В този чуден свят и настоящите мерки срещу заразата са прекалени и ограничават безценните ни свободи, маската ни пречи да ядем и пием, полицията ни разваля рахата. В същото време кадрите от претъпканите кръчми биха изумили всеки европеец, който в момента може да е на улицата само срещу SMS или декларация.

Хаотичните наставления на здравните власти, ширещите се конспиративни теории и вроденото недоверие доведоха мнозина до истински пир по време на чума. Да се живее буквално от днес за утре, а защо не и от днес за довечера, върви ръка за ръка с удивителен инат да не се спазват и елементарни насоки за предпазване. 

Като че ли нито един купон не може да претърпи отлагане - всичко трябва да се преживее тук и сега, няма как да е утре, камо ли вдругиден. Сякаш не сбирките могат да почакат, а пандемията, която кротко ще спре и ще изчака хората да се наядат и навеселят, а после ще продължи да помита всеки друг, но не и нас.

Можем само да гадаем дали подобен начин на мислене поддържа необичайно високите нива на оптимизъм, които българското общество демонстрира. 

Но едно е сигурно - това безгрижие, дори и пред все по-ужасяващите статистики всяка сутрин, поддържа огъня на пандемията и му дава нови и нови тласъци, с които лекарите все по-трудно ще се справят. 

Приятно е да си мислим, че нас някак си ще ни подмине бедствието, защото имаме БЦЖ и ядем чесън и кисело мляко на корем. С тази успокояваща мисъл наум не един и двама се втурват да приемат поредната покана за поредното парти. Винаги ще има утре, но пък днес е някак по-примамливо, по-съблазнително. Утре ще му мислим.

"Не е време за купони", каза един генерал през пролетта. "Хиляди студенти няма да отидат никъде", пророчески допълни той. Като че ли дори и за якото измиране вече се оказва прав... 

Междувременно вместо повече самодисциплина и ограничение, някои изпадат в инатене и инфантилност.

Студенти на съвсем съзнателната възраст от 20-23 години вече потриват ръце и предусещат осмодекемврийските фиести. Зрели хора планират "скромни" събирания с роднините до девето коляно, сред които има и крайно рискови групи.

А коронавирусът - той е там някъде, другаде, не и на нашата трапеза, не и тук и сега, хайде, наздраве!, дружина.

Жестоката ирония е, че тази пандемия наистина е към края си и от нас зависи този край да дочакат максимален брой хора. Тежките софри, безцелните сбирки и кръщенетата на неколкомесечни бебета търпят отлагане. Винаги има вариант те да бъдат организирани наново.

Пирът по време на чума може да бъде спрян доброволно, но човешкият живот, веднъж загубен, не може да бъде върнат.

Най-четените