Не знам какво се случва във всички български семейства. Какво правят в домовете си, как се държат когато се ядосат, когато се ревнуват или когато изпитват чувство за малоценност.
Но знам, че голяма част от тези българи реагират сякаш някой е насочил нож към гърлото им, когато се споменат две думички - Истанбулската конвенция.
Сигурни са, че като ѝ се опълчат, ще спрат "джендъра" да наложи своя пол на децата им, които едва вързаха тройки на матурите, и съвсем забравят, че конвенцията е събрала система за превенция на домашното насилие.
Каквато у нас нямаме.
Дори данните на фондация "Анимус", че всяка трета жена в Европейския съюз е жертва на физически и сексуален тормоз, не са в състояние да преобърнат мнението им, че единният пакет от мерки срещу домашното насилие ни е необходим.
По-лошото обаче е, че депутатите ни се съобразяват с ширещия се всенароден страх от "третия пол" и го използват.
Макар че Европейският парламент наскоро ратифицира конвенцията за територията на Европейския съюз, страната ни продължава да стъпва на пръсти около нея.
За тези, които се притесниха, спокойно, България не е длъжна да приема Истанбулската конвенция, но ще продължава да търпи критики за правните си традиции, понеже тук е пълно с отличници по биенето на жени, а законодателството, което трябва да ги спира, е хилаво.
Нека да ви го кажа и още по-ясно. Изтръпването на мисионерите за патриархално българско семейство при споменаването на Истанбулската конвенция е причината България да е европейският оазис на ненаказаното насилие, където от началото на годината 11 жени са убити от партньорите си.
И следващият път (защото такъв ще има), в който се съобщи за поредната загинала жертва на домашно насилие, медиите вместо да притесняват близките на починалата, трябва да насочат микрофоните си към шествието, държащо плакати "Джендър = насилие".
Или към Корнелия Нинова, Ангел Джамбазки и Красимир Каракачанов, които насъскаха и продължават да насъскват общественото мнение към дискриминация, възпрепятствайки гласуването на Конвенцията на Съвета на Европа.
Тях журналистите трябва да питат как се чувстват и дали не им тежи на съвестта, когато узнаят, че поредната жена е била премазана от жесток бой заради тяхното опълчение срещу третия пол.
Защото всъщност това бърка в очите на част от българите - едната графа с джендър идентичността на транс общността. И надигат вой все едно е по-добре жени да бъдат пребивани до смърт, отколкото малцинствената ЛГБТИ група в България да получи каквито и да е права.
Далеч съм от мисълта, че Истанбулската конвенция е някаква панацея и като я ратифицираме, още на следващия ден шамаросването вкъщи ще изчезне, но има защо толкова държави в западния свят да се отнасят сериозно към нея.
На първо място, тя дава много ясен сигнал, че боят у дома няма да мине между капките, но и предлага общи стандарти, които гарантират защита на жертвите и събиране на информация, която, от своя страна, да допринесе за превенция на домашното насилие.
В тези категории България изостава брутално и в резултат на това от време на време си изправяме косите, че жена е намерена застреляна в багажник на кола. А е можело да бъде спасена, ако биологичният пол на ЛГБТИ не бъркаше в здравето на традиционалистите.
Истанбулската конвенция например набляга на нуждата от защитени жилища, които приютяват жени, чийто живот е в опасност.
Принципът им е много прост - обаждаш се на един телефон, когато се страхуваш за безопасността си, и на линията те инструктират да отидеш на определен адрес, където насилникът няма да те намери.
Според разписаното в Конвенцията на всеки 10 000 души в едно населено място властите трябва да осигуряват по едно легло за защитено жилище. Познайте сега колко са леглата в двете защитени жилища в почти двумилионна София - 18.
18, но пак ги има. В провинцията положението е още по-тежко.
Неправителствените организации се опитват да спасяват, когото могат, а когато не успеят, се чувстват виновни.
Отделно Истанбулската конвенция стикова НПО-та, които към момента действат всеки за себе си, събира данни за точния брой на жертвите и изкристализира информацията за средата, която култивира домашното насилие, за да е ясно после къде и по какъв начин да се провежда превенция.
Предлага и общ национален телефон, където жертвите на домашно насилие могат да потърсят незабавна помощ.
Вярно е, Истанбулската конвенция не е вълшебен лек срещу загнездилото се желание да намлатиш жената и децата, но всяка от препоръките ѝ ще е полезна, ако се приложи на терен.
Да разчитаме само на Наказателния кодекс е неефективно и има достатъчно погребани жени, които го доказват.
Обикновено ножът е опрял до кокала, когато се стигне до МВР и прокуратурата, а и самите институции са с ограничени правомощия по отношение на защитата от домашното насилие.
По-плашещото обаче е, че всички много добре разбираме за какъв битов терор става въпрос и продължаваме да мълчим. Или да изместваме темата към "джендърите", или да не искаме да си разваляме деня с чуждите проблеми, докато поредното издевателство над жена не цъфне по екраните на телевизията.
