56-гoдишният Πaтpиc Moтceпe e ocнoвaтeл нa миннaтa ĸoмпaния Аfrісаn Rаіnbоw Міnеrаlѕ и e пъpвият чepнoĸoж милиapдep в Aфpиĸa. Бaщa нa тpи дeцa, тoй e и пъpвият aфpиĸaнeц, ĸoйтo ce вĸлючвa в инициaтивaтa нa Бил Гeйтc Gіvіng Рlеdgе, aнгaжиpaйĸи ce дa дapи пoнe пoлoвинaтa oт бoгaтcтвoтo cи зa блaгoтвopитeлнocт. Към днешна дата състоянието му се оценява на 2,5 милиарда долара.
Мистър Мотсепе обаче е човекът, заради когото южонафриканският футбол вече доста години се гърчи под натиска на т.нар. "изкуствена икономика".
В качеството си на собственик на Мамелъди Съндаунс той разду перото за заплати до степен, в която другите клубове бяха изправени до стената - или да се разделят с най-добрите си футболисти, изкушени от парите на Съндаунс, или да се включат в надцакването.
От 2004 г. насам Мотсепе систематично упражнява финансов терор във футбола в ЮАР и със заплати от порядъка на половин милион долара на сезон привлича всеки, когото пожелае. Бомбастичните му селекции включват не само звезди от местното първенство, но и от традиционно най-силните домашни лиги на Черния континент (Египет, Мароко) , както и световни икони за треньорския пост като Христо Стоичков и Йохан Неескенс.
Тази пролет Мотсепе дори извади 3 милиона евро, за да докара Барселона в ЮАР за контролен мач.
Крайният резултат за футбола в страната е, че в последните години играчите поскъпнаха в пъти.
Малките клубове в ЮАР вече знаят, че най-добрите им футболисти не струват повече от, да речем, 100 хиляди долара, но щом такива като Мотсепе почукат на вратата, преговорите тръгват от половин милион. И за всичко е виновен Мотсепе.
Въпросът не е дали, а кога пирамидата ще рухне.
В ЮАР този процес тече вече над десетилетие, но от миналото лято нещо подобно се случва и на Стария континент, където една прищявка в стил "Мотсепе" отключи кутията на Пандора. ПСЖ плати 222 милиона евро за Неймар, а Барса репликира със 145 милиона за Усман Дембеле и със 165 милиона за Филипе Коутиньо.
Всъщност това, което преобърна каруцата, не бе толкова казусът "Неймар", който (поне към тогавашния момент) бе потенциален претендент за "Златната топка", суперзвезда на "селесао" и световен поп-културен символ.
Проблемът в много по-голяма степен се пръкна заради Дембеле и Коутиньо - две потенциални звезди, чието развитие обаче е (и продължава да е) в бъдеще време.
Първият изобщо не игра на Мондиала, вторият показа това-онова в малкото мачове на Бразилия, но в никакъв случай не бе от героите на турнира. А и въпреки продажбата му, Ливърпул стигна до финала на Шампионската лига. Именно тези два казуса - с Коутиньо и Дембеле, повлякоха крак за последвалата хиперинфлация на футболния пазар. За тях бяха извадени в пъти повече пари от приемливото (меко казано) без наличие на алиби - какъвто бе "извънредният" статут на Неймар например.
Да, в случая главният виновник бе Барса, но можеше да е всеки друг. Каталунският гранд просто направи това, което повечето грандове биха сторили, за да спасят реномето си. Лошото е, че плащайки онези престъпни суми, на "Камп Ноу" легитимираха нахалството на всеки следващ: "Щом Дембеле струва толкова, защо и аз да не се пробвам?"
Сложете Азар и 200 милиона, сложете Де Бройне и 180 милиона - ценоразписът вече е по скалата на "Коутиньо-Дембеле".
Парадоксът е, че хиперинфлацията на цените на футболистите контрастира със случилото се на Световното, където големите фигури практически отсъстваха. Видяхме проблясъци от Гризман, Мбапе, Азар, Модрич... и дотук. Списъкът е кратичък. Мондиалът бе решен от колективите, от статичните положения, от дузпите и от схемите на черната дъска. Липсва каквато и да е разумна обосновка за невиждания скок в цените.
Първопричината е една: катарските пари, които Барса взе миналото лято и побърза да похарчи. В резултат, днес предлагането е оскъдно, но цените са до тавана. А треньори като Моуриньо и Гуардиола не спират да мрънкат.
Но не е излишно да поразровим и в миналото, за да си обясним някои от днешните пазарни парадокси.
През 2001 г. Реал Мадрид отчете годишни приходи от 160 милиона евро, от които задели около 40 милиона, за да привлече Зинедин Зидан от Ювентус. През 2016 г. Манчестър Юнайтед плати 100 милиона евро за Погба (отново от Ювентус) при сезонни приходи от близо 700 милиона евро. Толкова, приблизително, бяха и постъпилите суми в касата на Реал тогава.
Изводът избожда очите - клубовете имат повече пари за харчене. Но не само - финансовият натиск при "галактически" трансфер вече е много по-поносим. Макар и по-евтин, Зидан е коствал една четвърт от годишния приход на „кралския клуб" в началото на века. Днес дори двойно и тройно по-скъпи футболисти съставляват една седма/една осма от бюджета на грандовете. Повишената покупателна способност автоматично наду и цените.
И не бързайте с анатемите - не са само Реал, Юнайтед и Юве.
Средната европейска класа също забогатя и повлия на инфлационните процеси. Какво се случи в Англия например?
В началото на сезон 2014/15 Висшата лига подписа договор за телевизионните права със Sky и BT Sports, от който започна да печели над милиард паунда на сезон. Това означаваше, че последният в класирането си гарантира поне 70-80 милиона паунда, съответно дори клубове като Уест Бромич, Нюкасъл или Съндърланд вече можеха да си позволят големи заплати.
Подобно се развиха нещата в Испания, Германия, Италия и Франция. Телевизионните пари от домашните първенства и евротурнирите изстреляха трансферния футболен пазар в ситуация, която икономистите определят като "инфлация на търсенето" (demand-pull inflation).
Характерното за нея е, че платежоспособните възможности са повече от стоките и услугите, поради което пазарът реагира с покачване на цените - за да уравновеси съвкупното търсене и предлагане.
Има един генерален проблем с инфлацията на търсенето и той е, че обикновено всичко свършва зле.
От ЮАР ще отскочим на север към Зимбабве, където диктаторът Робърт Мугабе изкуствено генерира споменатия икономически феномен чрез неконтролируемо печатане на пари, с които финансираше военните си авантюри и плащаше дългове. И в един прекрасен ден се стигна до ситуация, в която един хляб струваше 10 милиона зимбабвийски долара. Разбира се, не сравняваме световната футболна индустрия с режима на Мугабе (нито Коутиньо със самун хляб), но крайният резултат е сходен - хиперинфлация на цените и колапс на икономиката.
В европейския футбол първото вече е факт. А въпросът не е дали, а кога точно ще се случи второто.
