Коул Палмър е един от големите таланти в школата на Манчестър Сити.
20-годишният атакуващ халф и младежки национал на Англия постепенно се налага при мъжете и вече изигра 13 мача за първия отбор на Сити.
Отбеляза и няколко гола за състава на Пеп Гуардиола, включително срещу Брюж в Шампионската лига.
Наложи му се да направи и нещо доста необичайно: да участва в два мача на "гражданите" в един и същи ден.
Пред Players' Tribune талантът разказва своята футболна история:
Добре, представете си следното: На "Етихад" сме и играем с Бърнли. 90-ата минута е, а Пеп ме хваща за ръката.
"Ако те вкарам в игра сега, сигурен ли си, че ще можеш да играеш и по-късно?"
Беше миналия октомври. Щях да запиша втория си двубой във Висшата лига, но всъщност мислех за следващия сблъсък.
Отборът до 23 г. имаше късен мач с Лестър и разчитах, че ще се оправя навреме, за да играя и там.
Стоим значи на тъчлинията и Пеп ме пита: "Сигурен ли си? Няма правило, което да ти забранява".
Между другото, все още е направо невероятно, че мога да тренирам с Пеп и да бъда около него всеки ден. Израснах, гледайки какво прави Барселона под негово ръководство, най-добрият отбор в историята.
В реалния живот той е какъвто си го представяте. Все говори за футбол и е луд на тази тема. Впуска се в невероятни детайли на съвсем друго ниво. Казва нещо, дали за тактика, за движение, за техника, и тотално променя мисленето ти.
Оставя те да се чудиш как не си се сетил за него преди.
Няма нещо, което Пеп да не знае за футбола. Освен това - дали мога да играя в два мача в един ден.
Пита ме и аз му отговарям "Ъъъ... да, мисля, че да".
Помощник-треньорът Родолфо Борел също идва. Знае правилата и потвърждава: "Да, Коул може да играе и в двата мача, ако иска".
Всъщност никой не ме е молил предварително да го правя. Но бях видял програмата и знаех, че мога да стигна навреме. Вторият отбор играеше на "Академи Стейдиъм" на две минути път с колата. Щом влизам само за няколко минути срещу Бърнли - пък било то и във Висшата лига - защо не?
Пеп ме вкарва в игра и затваряме мача, побеждаваме с 2:0. После в съблекалнята изобщо не си свалям калците и корите, само си обличам анцуга отгоре, ям нещо набързо и тръгвам. Виждам как Джак Грийлиш и Фил Фодън ми се чудят какво правя, а аз им обяснявам.
Те ме гледат изненадано, все едно съм малко луд (може би даже са донякъде впечатлени).
Но аз просто съм пълен с енергия. Дотолкова, че вкарвам два гола още през първото полувреме срещу Лестър. През втората част постоянно се опитвам да вкарам трети и да си прибера топката, но шансът все не идва.
В 85-ата минута стигам до границата на наказателното поле и изстрелвам един удар.
Точно в горния ъгъл - хеттрик и краен резултат 5:0.
Хубав ден, нали?
После медиите направиха голяма история от моите два мача, макар че аз си го чувствах като нещо съвсем естествено. Мисля, че даже още няколко момчета са го правили оттогава (като изключим хеттрика).
Това, което трябва да знаете за мен е, че ако някъде има някакъв мач, аз задължително участвам!
Като бях в училище, учителите казваха на родителите ми как са успявали да ме накарат да бъда послушен: като обещаят да ми дадат топката.
Дори най-първите ми спомени са от футбола. И двата включват баща ми.
Единият е да го гледам как играе в неделната лига всеки уикенд с неговия кръчмарски отбор Блекбой ФК в Манчестър. Слагаше ме да седя на чантата с топките, облечен в едно от неговите якета.
Ставах свидетел на всичко - на балтиите и грубостите, на ругатните и караниците.
Татко не играе вече, защото си съсипа коляното и не помня конкретни мачове, но той ще ви обяснява колко добър е бил. Истинската му работа е да поправя зъболекарско оборудване, но ако го слушаш, ще решиш, че е имал 20-годишна кариера във Висшата лига!
"Един сезон станах голмайстор, макар че бях централен защитник" - поне така твърди. Но ми се струва, че лъже. Съжалявам, тате!
Най-славният му миг е бил, когато отборът му е достигнал финал за купа и е губел с 0:2, но е направил пълен обрат до 3:2. И кой е вкарал победния гол? Той, разбира се.
Едва ли нещо, което аз ще постигна в кариерата - дебют във Висшата лига, гол в Шампионската лига и т.н. - ще бъде по-значим момент за него.
Не обичам да му го признавам, но баща ми ме научи на всичко във футбола, докато израствах. Той беше Пеп преди да срещна истинския Пеп.
Другият ми най-ранен спомен е как съм на 4-5 години и татко ме води в парка срещу нашата къща на едно съвсем малко тревно поле. Хвърляше ми топката и аз трябваше просто да си я спирам, отново и отново. Да я спра и после да я съхраня.
"Няма смисъл да се опитваш да шутираш, ако преди това не можеш да задържиш топката", обясняваше ми той.
Правехме го всеки ден, независимо от времето - а семейството на баща ми е от Карибите и той мрази да излиза на студа. Но заради мен го правеше.
В следващите години си оставах доста нисък и бях най-дребният в моите възрастови групи. Винаги се дразнех и казвах, че искам да съм висок и силен, а баща ми отговаряше: "Не, не искаш. Трябва да си нисък, за да се научиш да използваш техниката си".
Сега всеки път, когато дриблирам и използвам тялото си, за да пазя топката, съветите му изникват в главата ми.
Той ми е втълпил тези неща от ранна възраст, когато аз още не осъзнавах, че искам да бъда футболист.
Бях се концентрирал върху удоволствието от самата игра и от това да бъда себе си.
Причината да се присъединя към школата на Сити беше, че исках да играя постоянно.
Бях посетил още няколко клуба на северозапад: Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Болтън. Юнайтед ми казаха, че мога да участвам в тренировките, Ливърпул щеше да ме сложи в някаква "втора група", но Сити? Сити ми каза, че ще играя реални мачове в петък вечер. Така че беше лесно решение!
После всичко за мен се въртеше около футбола. И все още е така. А онези два мача един след друг ме върнаха в спомените. Все още съм същото хлапе, което страшно се вълнува от футбола, защото с него по най-добрия начин изразявам себе си.
Извън терена не съм най-гласовитият човек и не говоря много. Затова, понякога като ме видят да играя, хората се изненадват. Сякаш истинската ми същност се появява и се чувствам освободен.
Вече изживях някои невероятни моменти със Сити - дебютният ми гол срещу Уикъмб беше сред най-хубавите мигове в живота ми - но постоянно си мисля какво следва оттук нататък.
Сърцето ми се разтуптява всеки път, когато чуя моето име в тимовия лист заедно с тези големи играчи.
Кевин Де Бройне.
Джак Грийлиш.
Рияд Марез.
... Коул Палмър.
Чувствам, че вече се вписвам в първия отбор и че тук ми е мястото, а това си е направо лудост.
Помня кога усетих, че нещата наистина ми се получават. Беше преди около година на една тренировка. Всичко просто сработваше много добре.
Преди години гледах първия отбор на Сити с Агуеро и Компани и ги мислех за супергерои, но изведнъж... и аз се чувствах комфортно.
Чувствах, че наистина мога да играя на това ниво и да показвам същността си.
Никога обаче няма да приема това за даденост. Мечтата ми е наистина да успея в Сити.
Виждам какво направи Фил Фодън под ръководството на Пеп и искам да последвам този пример - но няма да избързвам.
Пеп не хвърли Фил веднага в титулярния състав и аз смятам да се доверя на процеса.
Когато бях нисък за възрастта си и ми беше трудно в школата на Сити, баща ми се шегуваше, че просто ми трябва Пеп да дойде при мен. Сега е тук и щом наистина имам шанса да работя с него, трябва да се възползвам. И да бъда следващото местно момче, което започва да играе редовно и да печели трофеи с този клуб.
Но все още, повече от всичко друго, искам просто да играя.
