Комикът Али Уинг признава в шоуто си по Netflix - "Baby Cobra" - че осъзнава, че остарява, защото неговият Kindle се превръща в библиотека, пълна с книги за самопомощ.
Рейчъл Фридман от Vox признава, че нейната собствена библиотека, след като навършва 30 години, прелива от съвети - как да си оправи финансите, как да подобри и заздрави любовните си връзки, как да се чувства комфортно, изправена пред несигурността.
Тя и приятелите й по това време преосмислят живота си - обмислят дали да имат деца, колко са изморителни първите месеци на родителството, търсят смисъл в кариерата си и баланс между работа и личен живот. Междувременно, благодарение на социалните мрежи, гадаят дали другите имат по-щастливи връзки, по-добри работни места и повече успех със здравословния начин на живот.
Това е напълно нормално - правиш планове за живота си, а после животът се намесва и ги разбърква.
Новото е, че в XXI век не сме толкова щастливи, колкото нашите предшественици са били на 30 години.
Вярно е, че вече има криза към първата четвърт на живота - моментът след университета, когато се питаш "А сега накъде". След като напуска музикалното училище, Рейчъл обикаля с раница на гърба си из далечни държави с минимален бюджет.
На 33 настъпва грубо пробуждане за "реалния свят". На 30 тя вече знае коя е и какво иска, но това не означава, че всичко минава по план. Тогава тя не е достатъчно голяма за криза на средната възраст, но въпреки това усеща своеобразна криза на зрелостта. На 20 Фридман и приятелите й се фокусират върху кариерата си и смятат, че имат предостатъчно време да се оженят и да си родят едно-две деца.
През 30-те обаче нещо се променя.
Изведнъж темите се насочват към отпуските по майчинство и цената на детските градини - въпроси, които се обсъждат със същия настървен ентусиазъм, който преди е бил запазен за разкази на ужасни срещи и кофти партньори.
Рейчъл е на 25, когато сключва брак - изключение от правилото, като се има предвид, че възрастта на първия брак рязко се вдига. Средната възраст на първия развод обаче е 30 г., така че, шегува се тя, поне в това отношение е навреме.
Въпреки че възрастта, на която някой има първо дете, варира според географското местополжение и образованието, в градове като Ню Йорк и Сан Франциско тази възраст е съответно 31 и 32 години за жените. За американските мъже тя е 30.9.
Така че можем спокойно да кажем, че 30-годишните повече от всякога сключват брак и стават родители в последно време.
Изчакването за женене и раждане на деца си има своите плюсове.
На 30 Рейчъл изобщо не е сигурна, че иска да има деца. Дори и на 34, когато ражда сина си, е сред първите в компанията, които са се осмелили на тази стъпка.
Но за някои изчакването води до усложнения. Клиничният психолог Керълайн Флек казва, че попада на много пациенти, които страдат от проблеми с фертилността и често вижда бракове, които се крепят на косъм.
После се добавя и икономическият натиск върху връзките и биологическите фактори. Рецесията от 2008 г. например измества "икономическите етапи" като закупуване на собствено жилище напред във времето.
Отделно идват и по-неясните тревоги на 30-те години - почти всеки терапевт например споменава нереализираните очаквания.
Една от основните реплики, които те чуват по време на сесиите си, е "би трябвало". Всеки терапевт, който работи с 30-годишни, чува "би трябвало..." - да имам дете, вече да съм сключил брак, да обичам работата си.
Ако хората се надяват да се оженят и да създадат семейство или да бъдат на определено място в кариерата си, 30-те години са моментът, когато те си представят, че ще го направят.
За тези, които пък са постигнали определени цели, е изненадващо, че не са толкова щастливи, колкото са очаквали. Това разминаване между очакванията и реалността е изненадващо, но все пак усещането за провал, когато не реализираш целите си, е по-смазващо.
Трябва да подчертаем, че щастието достига своя пик в различна възраст.
Психолозите например разглеждат "сурови данни", казва професорът в Калифорнийския университет в Ривърдейл - Соня Любомирски, която изучава щастието. Тези изследвания показват, че хората стават по-щастливи с увеличаване на възрастта. Но икономистите биха казали, че кривата на щастието е U-образна, като най-ниската точка е около 45-50 г. Те обаче вземат предвид много променливи и най-вече богатството.
А и щастието само по себе си е променливо като концепция. В едно от изследванията хора на 30 и на 70 години са запитани коя възрастова група е по-щастлива. И двете групи отговарят, че това са 30-годишните, но когато учените питат всяка група за нейното собствено субективно благосъстояние, 70-годишните имат по-високи резултати.
Оказва се, че хората систематично грешат кога ще бъдат удовлетворени от живота си в рамките на жизнения си цикъл. Напълно неправилно е схващането, че щастието нараства в млада и зряла възраст и спада на старини.
Освен това щастието става фиксация, което само засилва натиска върху 30-годишните.
Повечето съвети за щастие се оказват само абстрактни клишета - следвай страстта си, никога не се отказвай, проваляй се бързо. По-добре е те да бъдат заменени от по-конкретни и специфични насоки за лично и професионално развитие.
Разбира се, има и позитиви, когато става дума за живота в 30-те години. Тази възраст дава повече възможности от 20-те години. По-наясно сме какво искаме и сме по-подготвени за трудностите. На 20 го няма онзи цинизъм, който ти позволява да знаеш ясно кой си и да не ти пука от мнението на околните. На 30 обаче я няма и умората на 40-те.
Какво да правим?
На 30, вероятно сме достатъчно възрастни най-после, за да обърнем внимание на някои добри житейски съвети. "Не се сравнявай с другите". "Проявявай благодарност". "Приеми прекрасно хаотичния, обикновен живот в зряла възраст, който повечето от нас водят". "Не се придържай твърде строго към която и да е визия за живота си". "Бъди гъвкав и адаптивен". "Разбери какво искаш, а не какво си мислиш, че искаш, и се адаптирай съобразно това".
Трябва обаче да отидем отвъд решенията за непрекъсната личностна актуализация, които правят това десетилетие толкова тежко.
Живеем в ерата, която журналистът Барбара Еренрайх нарича "неукротим оптимизъм." Еренрайх оборва тезата на самопомощта, че "Реалните проблеми в живота ни никога не са дискриминация или бедност, лоши връзки или лоши шефове, а нашият собствен неуспех да мислим позитивно или да практикуваме осмисленост, да поемаме лична отговорност или да сме благодарни за това, което имаме."
Тя твърди, че вместо това много от проблемите, пред които сме изправени, изискват политически решения, а не позитивна психология.
Също така трябва от рано да научим децата си, че провалът е необходима и ценна част от порастването, защото на 30 неизбежно ще сме се сблъскали с някакви пречки и неуспехи.
Начинът, по който се справяме с тези моменти - дали избираме да възприемаме провала като доказателство, че сме загубеняци, а не естествени, или дори похвални последици от поемането на рискове - води до огромна разлика в нагласата.
Да, понякога нямаме никаква представа как да се справим с проблема с постоянното сравнение с другите в социалните мрежи, но поне всички знаем, че имаме този проблем.
Сега Рейчъл е на 38 и в последните 5 години има повече обрати в живота, отколкото някога си е представяла, както и значими провали, и сериозни успехи.
"Добре дошла в средната възраст!", пише й наскоро приятел в отговор на някои от тези размисли за 30-те години. "Не е ли прекрасно да осъзнаваш, че залозите не са толкова високи, колкото са изглеждали някога?"
И наистина е прекрасно, да.