Оказва се, че в контекст като българския, волята на избирателя се влияе по-силно не от Какво, а от Кого? Когато реши, че "всички крадат", българинът започна да не гласува.
Около 1996 г. се разбра, че с бившите си управници няма да прокопсаме, даде се възможност на алтернативата им - СДС, което имаше пълната власт в държавата и столицата й и ... дотук с вярата в партийните тела. До този момент все още преобладаващо се мислеше, че системата е добра, функционира, иска се малко да я поизучим и разработим, но колко му е, ще стане. Като не може с едните, ето ги другите.
След този повратен момент на пълно ограбване, българинът се извърна от Какво и започна да търси Кой. Вече 18-та година (едно пълнолетие), избирателят търси персона, личност, която да грабне доверието и сърцето му, защото ще осигури старините и децата му.
Не той, избирателят ще стори това, а Той, лидерът на поредната партийна регистрация, баптисан за народен бащица.
Мнозина, както в приказките, си опитаха късмета. Иван Костов, Симеон Сакскобурготски, Ахмед Доган, Георги Първанов, Сергей Станишев, Бойко Борисов, след тях (помежду тях и самозвани) и все по-слаби аватарии като Волен Сидеров и Николай Бареков. Забележителна е низходящата тенденция: все по-ниска избирателна активност, все по-слабо доверие в държава, институции и избирателна система, все по-случайни фигури във вождистката роля, все по-видими конци и кукли, закачени за тях.
Авторитетите, или лидерите се изместиха от сцената към кулисите и оставиха в червените, сините, жълтите и лилави кръгове светлина хора, изгубили лицата си под грима.
В какъв смисъл може да се говри за харизма и лидерство на политическата сцена днес в България?
Крехките опити за възкресение на личностови модели като Петко Каравелов, Буров, Стамболов, Цар Борис III, генерал Вазов и много други постепенно се изтощиха като преексплоатирана почва от многобройни и следващи се реколти.
Днес, върху асфалта с дупките, с който така и не може да се справи нито една община в страната, никнат други лица. Други разновидности на харизмата, авторитета и лидерството.
Сергей Станишев е дете на номенклатурна България, наследствен комунист-социалист, наследник, принц-консорт на майката партия - столетната хранилница. Радваха се на сериозността, с която, въпреки младостта си, пое лидерството. Остаря с него, похаби се под тежестта на двойната игра: да бъде искрен с електората, да бъде партньор на съратниците, които го презират.
Бойко Борисов е уличен герой, самонаправил се човек с умения да убеждава. Подозрителен и неясен е, въпреки откритото си желание да работи държавник. Няма семейна история, но пък се държи за личности: Живков, Сакскобуротски. Те го привличат като магнит, от тях попива власт.
Лидерството е особена работа. Харизматичният лидер пък е още по-специален. Той е личност, която умее да улови колективните потенциали и да ги канализира, да ги накара да работят за себе си. Лидерът е гарант за колективното благополучие. Може да е генерал, патриарх, цар, министър-председател, президент или опозиционер. Но той е един и същ в ролята си на лидер независимо от изходната си точка.
Станишев губи и не признава, защото така е научен: не реагира като автономна, а като партийна пионка. Борисов има силен инстинкт за самосъхранение и играе с оставки.
И двамата атакуват лидерството от различни места, но всъщност не се интересуват от него, дори не допускат, че биха се добрали до него. Защото то ги плаши. В днешния свят корпоративните, геополитическите и финансовите интереси си набавят лица в рамка - билбордна - които прегракват, а после абдикират. Това постепенно се разбира, затова и днес имаме играчи, а не лидери.
Няма да изброявам останалите, те са всеизвестни.
Доколко в съвременния свят са възможни лидерства не зная. СДС, след него и ДСБ страдаше от силната ръка на силната личност. Не можа да усвои, да извлече полза от харизматичния и лидерски потенциал на Иван Костов. С него е лошо, без него е трудно.
Колективното действие е единсвеното ефективно и днес като че ли се разчита повече на самоорганизиращи се обществени тела, отколкото на личности. Личностите вече по определение са подозрителни, поне за избирателя.
И въпреки всичко, това е посоката на политическата активност. Тенденцията сочи, че когато в хипотетичния край всичко изтече и се изчерпа и последната капка доверие у хората се изцеди, онова, което ще оцелее и все още ще ни стряска от екрана, ще е поредното лице, пожелало да бъде политически лидер. Лицето Х. Един слаб модерен Биг Брадър, който никого няма да плаши, защото нищо няма да контролира. Един портрет без лице, за когото да се гласува. Едно лице без лице.
Доколкото знам "гьонсурат" е български конструкт от две турски думи и означава някой, на когото не му пука, който е арогантен, безочлив и не се интересува от другите или "не му е студено на очите", както казват французите. Спокойно в рамка може да се постави тази дума, вместо поредното физическо партийно лице.
Известно е, че това, което се отрича в културата, се възприема компенсаторно в антикултурата. Парадокс е, че ГЕРБ печели избори (в случая тези за ЕП), но кой гласува за ГЕРБ? Човекът, когото публично подиграват за произход, биография и образование, е същият този човек, който ни се смее от другата страна на урната. Излиза, че колкото повече отричаме мнозинството си, толкова повече то ще ни се хили, ей така напук, от лицето на лидера си.
И какво излиза? Хем искаме конкретно лице, хем бързо се отвръщаме от него.
Това вече си прилича на чиста невроза. Все по-бързо сменяме лицата и тази честота е признак на голямото разочарование от липса на харизматичен лидер, в чиито ръце да можем да се поверим. Търсенето продължава. Но въпросът е дали търсим КОЙ, или търсим КАКВО? Моделът съществува, но някак си трудно става български.
В този момент всички се питаме ЗАЩО?
*Албена Стамболова е писател, преводач, преподавател и психоаналитик. Завършва докторантура при Юлия Кръстева във Франция в Университет Париж 7 „Жюсийо", работи и преподава в Университетите Париж 9 „Дофин", Париж 3 „Сансие" и в СУ "Св. Климент Охридски". Има професионален опит като психологически консултант и HR.
