Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

А дано, ама надали

Ние, българите, сме „дано“ хора. Нашето „нека“ никога не е токова силно, че да ни повлече в някаква смела акция за промяна на статуквото Снимка: Sofia Photo Agency
Ние, българите, сме „дано“ хора. Нашето „нека“ никога не е токова силно, че да ни повлече в някаква смела акция за промяна на статуквото

Има нещо дълбоко драматично в настъпването на новата година. В надеждата, с която натоварваме точно тази секунда преди настъпването й. В първите дни след това, когато е необходимо да документираме хубавите си очаквания в пожелания и да сме още малко по-сигурни, че ще се случат наистина.

„Дано" вероятно е най-често споменаваната дума в реалното и виртуалното пространство през последните няколко дни.

Дано е добра година, дано е щастлива, дано се случат хубави неща, дано се сбъдне всичко това, което искахме, а не се сбъдна...

Не съм най-върлият скептик, даже позитивизмът е в превес в иначе небалансираната ми душа. Иронията ми обаче, тази малка, накриво усмихната, хърбава девойка, обожава да се изказва точно там, където аха-аха да капне сълза от умиление.

И ситуацията с бликащата отвсякъде миловидна надежда е като влажна почва за недохранените ми иронични бурени.

Близка моя приятелки, прекрасна и изключително борбена жена, преживя една от най-тежките си години. За няколко месеца трябваше да справи с почти непосилен за разрешаване личен проблем, да напусне страната, за да оцелее семейството й, да преорганизира живота си, да се погрижи за възрастните си родители, да нареди нов дом, да си намери работа, да започне от нула.

Направи го, въпреки че има още дълго да ближе рани от битките.

Вярваше в добрия край и като мантра си повтаряше, че ако доброто още не се е случило, това не е краят. Надеждата я крепеше и вдигаше, когато ревеше като бито магаре в още празния си нов живот. Но докато се бореше, докато правеше невъзможното, за да се случат... даже не мечтите, а необходимостите в живота й, не спираше да благодари на Бога. Да го споменава непрекъснато, когато обличаше в думи надеждите си. Да слави името му и вътрешно да му се моли.

Изплашената й душа не искаше да приеме, че зад цялата надежда, която в крайна сметка генерира всичките й успехи и превърна личните й качества в оръжие, стои единствено и само тя самата.

Присъствието на някакъв неизмерим според човешките ни аршини авторитет, какъвто е Бог, й даваше усещането не само, че ще се справи, но че ИМА право да се надява, защото „Бог е милостив". Сякаш на него наистина му се налага да е особено благоразположен и всеопрощаващ, че да се погрижи за толкоз зловредната й, пакостлива природа.

Разбира се, не е моя работа да съдя правилно ли е да си вярващ или не.

Но не се сдържах да припомням всеки път на тази моя ужасно любима приятелка, че надеждата й се крепи на това, което тя лично е постигнала, и че Бог, ако изобщо се мотае наоколо, трябва да е доста садистично устроен, че с потриване на длани да наблюдава как тя ще се оправи в предоставените от него, видиш ли, трагични обстоятелства.

Надеждата и страхът са неразделни.

Не съм го казала аз - няма как така добре да го формулирам с практичната си устроеност и делнична простота. Казал го е Ларошфуко, известен саркастик и скептик, за когото абсолютните стойности и авторитети също са били под съмнение. В този смисъл, в надеждата няма нищо лошо, тъй като точно тя противостои на страха.

Да се страхуваш е най-нормалното нещо за човешката природа.

Страх те е от тъмното, когато си малък. Страх те е от другите и себе си, когато пораснеш. Да се страхуваш от бъдещето, защото не го познаваш и няма как да го овладееш, е разумно. Но страхът престава да е страшен, когато се надяваш. Когато някъде дълбоко в себе си имаш увереността, че ще се справиш, дори да нямаш рационално обяснение защо.

Надеждата е онова познание за повторяемост и последствие, което ни кара да вярваме, че нещата, които не контролираме, все пак ще се случат по очаквания добър начин.

Защото от опит знаем, че след нощта идва ден. Че след зимата настъпва пролет. Че няма начин и след най-дългите горещници да не завали. Че колкото и да си гладен, не можеш да изядеш слон. Че снегът се топи, огънят пари, децата порастват и че животът, изваден от конкретиката, е вечен.

Патетично е това „дано", което изобилства наоколо през последните дни.

В „дано" няма никаква идея за участие. „Дано" разчита на нещо си - бог, провидение, съдба, случайност или чудо, но то по никакъв начин не ангажира тези, които го изричат.

„Дано" е различно от „нека".

Когато кажеш „Нека!", активно изразяваш позиция. Разсичаш действителността с един вид пожелание, което има силата на заповед. Имаш самочувствието да го стовариш на масата и да изискваш то да се случи.

Ние, българите, сме „дано" хора. Нашето „нека" никога не е токова силно, че да ни повлече в някаква смела акция за промяна на статуквото.

Дори и да го изречем, ние се нуждаем веднага да го подкрепим с по едно-две „дано"-та, че да отхвърлим от себе си отговорността от случването на пожеланието или мечтата. Да си в „дано" е безопасна надежда. Да си в „нека" е борбена надежда.

Усетим ли, че по неведоми пътища неприятностите ни водят към борба, предпочитаме да тикнем надеждата в ръцете на бог и да му кажем: „Ти гониш!".

Защото свободата ни е свобода дотолкова, доколкото да изберем от кого да бъдем зависими.

А ние сме избрали да зависим от Бог, така че, хайде, ако обича, да разкара тия дни корупцията, политиката, банковите далавери, всичките там Пеевски-та и обкръжение, да се погрижи за здравната ни система, да поправи съдебната и да се заеме с образованието.

Айде, бе, Господи, миналата година не успя, пък а дано тая успееш!

Дано стигнеш до нас, че са ти много задачките на тая земя, Господи, пък и ти... малко в последните 700-800 години приоритетно оправяш надеждите на англичаните, французите, германците, дето даже не са ортодоксални, ама... то е защото искаш да ни научиш, неведоми са твоите пътища... Толкова неведоми, че сам не си ги знаеш.

У нас никога нищо не можеш да кажеш, ако не се опреш на авторитети.

Иначе все ще се намери някой, който да изохка от ъгъла си „коя е па тая / кой е па тоя, че да ми каже на мене?!". Е, та и аз така -  преди някой да ме посочи с показалец и да зададе екзистенциалния въпрос коя съм, да припомня един стих.

От Ботев. „Борба".

„...на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази..."

Та, не е важно аз коя съм. Аз съм само една, която се осмелява да припомни нещо, казано отдавна от един велик, припомнил на свой ред вероятно казаното от някого преди него.

В началото на поредната нова година, пълна с толкова много очаквания за добро, да си спомним за надеждата. И за неволята.

Желая единствено този път, тази година, те да имат истинско лице, истинска цел и истинско име.

   

Най-четените