Обикновено ми отнема между 2 и 4 секунди да скрия от фийда си във Facebook снимки на познати с восъчни фигури от музея на Мадам Тюсо.
В последните години туристическата атракция в Лондон с повече от 20 клона в различни участъци на глобуса се трансформира в банална и мултинационална платформа за фетишизиране на второкласни знаменитости и стимулиране на глобалната епидемия от селфи-онанизъм.
Интересната арт концепция на френската скулпторка Мари Тюсо от средата на XIX век днес функционира като обезличен глобален менстрийм франчайз и храм на лошия вкус.
Тъжният регрес се вижда ясно и ярко в исторически план - през 1777-ма младата Тюсо създава своята първа восъчна фигура - копие на френския философ и писател, "рок звездата" на Просвещението, Волтер. После моделира Бенджамин Франклин и Жан-Жак Русо.
Днес новина е откриването на восъчно копие на Тейлър Суифт или Бионсе, а "Мадам Тюсо" влиза в заглавията, защото статуята на Ники Минаж в музея в Лас Вегас е поставена под засилена охрана, след като някакъв фен се е снимал с копието на посредствената певица в "неприлични" пози.
От Волтер до Ники Минаж - каква диаболична деволюция!
Това, дами и господа, е тъжно развитие по всеки обективен критерий за вкус и естетика.
Колкото по-разпознаваем става брандът "Мадам Тюсо", колкото повече музеи се откриват по света, толкова повече се снижава качеството.
Магията на стария и оригинален обект в Лондон се топи като восъчна свещ с всяко "освещаване" на реплика на някоя тийн или реалити звезда.
Малко неща на тази планета са по-безвкусни от селфи с восъчната фигура на Ким Кардашиян или Кание Уест.
Ако не бях милитаризиран атеист щях да отбележа, че в ада има специално място за хора, които се снимат с восъчни статуи на поп звезди или спортисти, плезят се до президенти и папи, а после правят албум за публична консумация.
За солидно количество модерни граждани ходенето до обектите на "Мадам Тюсо" в Лондон, Амстердам, Виена, Берлин или Прага изчерпва цялата идея за разглеждане на европейски музеи.
Не искам да звуча като презрян сноб, но този тренд заслужава да бъде адресиран и осмян. Това е форма на анти-интелектуална гордост.
Отиваш в Амстердам, например (дори не се напушваш в първия кофишоп), подминаваш музея на Ван Гог, пропускаш да видиш великото платно на Рембранд "Нощна стража" в Райксмузеум, но имаш наглостта да се тагнеш с восъчно копие на Кристиано Роналдо, Тупак или Майли Сайръс? И очакваш уважение или поне шепа лайкове?
Това, което получаваш, е снизходително скриване от потока с информация в социалната мрежа.
Музеите с восъчни копия на знаменитости са вкусна мръвка за съвременните туристи по няколко причини. На първо място това е вид достъп до олтара на световните знаменитости.
Уви, обитаваме извратена култура на безкритично обожание към все по-обширна колекция от популярни хора със съмнителни идеи и характер, но с милиони последователи в социалните мрежи.
Никога не е имало толкова много известни хора с преплитащи се легиони от почитатели.
Още много восък има да се разлее, докато покрие претенциите на всички фенове за материализиране на техните любимци.
Да се снимаш до копие на Кралицата, Майкъл Джексън или Батман носи особена инфантилна тръпка.
Ако фигурата е прецизно направена, в първия момент някой по-лековерен и заблуден може дори да се обърка и да помисли, че наистина си се видял с Меси или Мадона, а това винаги носи бонус социални точки.
В по-лошия сценарий на не особено качествена изработка поне ти ще изпъкнеш с "остроумна" поза, като размахаш юмрук до Роки или хванеш гърдите на Адриана Лима.
По своята природа восъчните фигури носят тревожни алюзии, имат подчертана хорър естетика.
Неслучайно и Мадам Тюсо прави специална и особено популярна "Зала на ужасите" в оригиналния музей от по-миналия век, в която се помещават копия на убийци и диктатори.
Мъртвешко замръзнало излъчване, статичен стъклен поглед... Восъчните музеи предлагат всички атрибути за пътешествие до "зловещата долина", в която тревогата е мотивирана от силната, но не и абсолютна прилика на статуите с живи хора.
Тези приятни характеристики на „Мадам Тюсо" са претопени в масовата селфи-истерия.
Храмът на лошия вкус е машина за милиони, индустрия на преклонението пред тленния феномен на популярността, отлят от восък с надеждата, че ще трае малко по-дълго.
Но може и да е по-зле.
Може да открият "Мадам Тюсо" в България. Не ни се иска да мислим какъв ще е местният принос към колекцията. Нали?
