Липсващият - между "графоманите" и "идиотите"

Представете си следната картинка: работите в типично българско издателство, което се занимава основно с преводна литература, а списъкът на българските му автори е доста ограничен по множество причини, и всеки ден получавате поне по два-три ръкописа от желаещи да издадете творението им.

Придружаващото писмо обикновено е следното: "Здравейте , аз съм една малка писателка , която ви изпраща творбата си за да разбере дали има талант да пише. Всъщност не съм много малка на 15 съм и това е откъс от първия ми роман, моля прочетете го..." В текста, който следва, има повече грешки отколкото е възможно да се направят и минимален зачатък на мисъл и редакторът се скрива в тоалетната, за да плаче.

Или такова: "Интересува ме какви са условията Ви да публикувате книга? Изисквате ли избрани жанрове и тематики? Имам подготвена за печат книга, но бих искала и да се издаде! Възможно финансово участие."

Което е доста тъжно - авторът осъзнава, че сам трябва да се финансира. Или: "Наскоро преведох книга от италиански за моя познат, за негово лично ползване. Книжката е около 120 страници, практическо ръководство за отглеждане на лешници. Бихте ли проявили интерес към издаване на такъв вид литература?" Което е донякъде смешно, особено ако писмото е изпратено в издателство, специализирало се в трилъри или фентъзи... Но по-важното е, че показва огромната неяснота, царяща по отношение на издаването на книги в България.

Каква обикновено е реакцията на хората от издателството? Честно казано, най-мекият коментар е "уф, аман от тези графомани". И моля искрено кандидат-писателите да не се сърдят, няма нищо лично. Но в стандартно българско издателство - изключвам тези, които са насочени към издаване на родна литература - обикновено няма отдел  или дори само един човек, който да се занимава с оценка на ръкописи.

Когато се избира преводна книга, се разчита на препоръка от литературните агенти у нас или на собствено проучване, но чуждите агенти са хората, които са свършили мръсната работа. Там има видове и подвидове агенти - едни се занимават с автора на първото ниво, четат не просто ръкописи, но дори и само идеи и ги продават в незавършен вид на по-големите агенти или на малки издателства.

Оттам ги хващат по-големите агенти, докато се стигне до истинските акули в литературния бизнес - най-престижните имена сред агенциите, които само като видиш, че гарантират с фирмата си за този ръкопис, ти е ясно, че е следващият бестселър.

И вече големите издателства от цял свят се изтрепват да купуват книгата. Сред тях на опашката се набутват и българските издателства. Повечето издателства нямат практиката да приемат ръкописи за четене, които не са минали цедката на литературния агент.

За българските автори картинката е друга. Изключвам хората, издаващи книги поради добрите си социални контакти. Говоря за редовата домакиня а ла Стефани Майър, решила да напише роман за любовта, вампирите и други жизненонеобходими факти.

Ако тръгне да търси литературни агенции в България, които да й помогнат да сключи сделка с издателство и да издаде роман, малко ще се затрудни. Съществуващите имат функцията, която споменах по-горе - да представят на издателствата чуждите автори и книги, но не и български.

О, има и няколко други (нарочно няма да цитирам имена) - едната например е тип фондация и обещава да изнася авторите в Италия, но не работи на българския пазар. Това е похвално, но не отговаря на нуждите на нашата домакиня.

Друга се води продуцентска къща и в описанието на дейността й има точно тези неща, които търсим - оценка на ръкопис от компетентни автори, насоки за развитие на текста, редактиране. Ето и цените, които се искат за услугите им: "За устна консултация на литературен текст в обем до 15 стихотворения или 6 къси разказа - 80 лева; за устна консултация на драматургичен текст - 120 лева; за устна консултация на роман - 200 лева. За писмена консултация - плюс 25% към посочените цени." А ако решите и да ви редактират текста...

Всъщност тези цени, взети сами за себе си, не са чак толкова страшни. Трудът си е труд. И ако редовият графоман има възможност да ги даде, някой трябва да му ги вземе. Само че в идеалния свят агентът не само ще му вземе парите, но и ще му каже да спре да мъчи света с творчеството си или пък ще подпише договор с него и ще си скъса задника от работа, за да му намери издателство. При нас това не става - получавате мнение и - ариведерчи.

Освен това цените са подвеждащи, защото предполагат, че като похарчи определена сума, авторът след това ще сключи договор, който ще му гарантира многократно връщането й. А българските хонорари (освен ако не сте Лили Иванова или Батето) при тиражите, в които се издават книгите - от 500 до 1500 копия, рядко са повече от две-три нормални заплати.

Мнението, което получава обаче нашият графоман, обикновено е хвалебствено - иначе защо ще си дава парите - и нахъсва лицето да излее шестнайсетгодишния си живот в три тома, и то започва да тропа по вратите на издателствата. Само.

Липсващото звено между автора и издателя - литературният агент - е голям проблем. Той не е обикновеният посредник, който в някои професии просто краде нечии пари. В този бизнес агентът има много съществена роля.

Не може всяко издателство да си назначи такъв човек, не е в това смисълът - тогава авторът пак ще трябва сам да си къса подметките, за да намери подходящото за своя текст издателство, вместо да твори на зелената морава и да се усъвършенства. И след петата тръшната врата, естествено, ще каже, че всички издателите са идиоти, и че у нас се издават книги на български автори само с връзки или с други характерни услуги.

Съвършеният по форма и дух литературен агент би трябвало да познава изключително добре профила на издателствата, да знае какво търсят те в дадения момент, да е наясно с възможностите им.

Би трябвало да има добър литературен и комерсиален вкус, да може да разпознава добрата идея дори сред правописните грешки.

Да може да хване обикновения графоман за ушите и да му попречи да съсипва своя живот и този на околните, като му даде реална оценка.

Да има нюх и да надуши таланта, след което да сватоса въпросния талант за най-подходящото за него издателство.

Да убеди въпросното издателство, че авторът и текстът си струват.

Да му извоюва достойни условия за издаване и да надзирава целия работен процес до самия край.

Да си вземе достойния процент за работата си, а не да измисля милиони шмекерии, за да изсмуче някакви пари.

Истинският литературен агент трябва да е съчетание от Супермен, Купидон и Бен Тен (за хора без малки деца - герой, който може да приема различни форми на чудовища и стихии и се бори с извънземни) и да носи правописен речник под мишница.

Защото авторът може да допуска грешки - дори понякога те могат да се приемат и за индивидуален стил, но този, който го представя на света, не бива.

А, и трябва да има нерви. Много, много здрави нерви, тъй като кандидат-писателите може да се борят с бездушните издатели, а издателите трябва да се мъчат със смахнатите графомани - но литературният агент трябва да работи и с двата вида.