Представям си след десетина години едно ново поколение в България, сред което и моят син - самодоволни, нахъсани, самовлюбени и твърде разглезени младежи, които се имат за центъра на света. Поколението на самите деца, расли без брат или сестра. Тези, в които родителите са фиксирани, на които почти никога нищо не е отказвано, в които е съсредоточено вниманието на мама, тати, баби и дядовци, често - и лели, вуйчовци и прочие роднини.
Националната ни статистика очерта тенденцията - по-малко семейства, по-малко деца, всяко осмо в момента се отглежда от един родител. И най-вероятно ще си остане едничкото му. 63.3 на сто от всички семейства с деца отглеждат "един на мама и на тати". А без деца са 38.3% от семействата в страната.
Когато растяхме със сестра ми, мама и татко носеха по един шоколад вкъщи. Съвършено умишлено - за да се научим да делим. Години по-късно, с деца, партньори и домове нито една от нас не може да си представи, че ще бъдем разделени една от друга.
Не защото тя, като по-голямата, е броила и чупила точно наполовина шоколада. И не защото аз пазих три дни парче от любимата й торта в хладилника "за кака, като се върне". Научиха ни така родителите ни, примера на майка ми и леля ми, сестрите на баба. Така те учи любовта.
Само кризата ли в днешна България е причина за едното дете? Преди много години помня как дядо ми казваше, че останал без брат и/или сестра, за "да не се дели богатството...". Все едно - не се е разделило, но народната власт го иззела.
Вариант първи: Отчетох се
Чувам от мои познати с по едно дете - и съпруг, израз, от който ме втриса: "Ами аз се отчетох..." Детето не е цел, а аргумент да задържиш мъжа до себе си, да имаш семейство, да се направиш на майка, да докажеш, че не си "развалена стока", да се уредиш с (добра) месечна издръжка. Изобщо да изглеждаш завършена личност, че и достойна за уважение, в очите на обществото.
Плаша се само като си помисля как, без да иска, синът ми ще израсне като добре отгледан егоист - просто защото майка му не се е решила да има още едно дете. Помня, че като малък, докато бяхме заедно с баща му, често ме питаше: "Мамо, защо не ми родиш едно братче?"
Сега, когато аз го питам не иска ли да има и друго дете с нас, започва: "В моята стая ли ще трябва да спи?", "Не искам да ми пипа компютъра", "А ти като го гледаш, кой ще ме води на боулинг?", "Ами ако е момче, ще ми пипа колекцията спортни колички..." и т.н. Всичко с обилна доза страх, че ще дели единствения си родител с още едно човече и част от удоволствията ще му бъдат отнети. Например всяка събота да си поръчва за приготвяне по един любим десерт за закуска.
Засега е обречен да остане единствен Властелин, да не се състезава с никого за одобрението на близките си, рядко да е подложен на критика, понеже се сърди и затваря в себе си. Но наред с това виждам колко високо е самочувствието му, дори когато по-малкият му от него братовчед два пъти го би на шах. Просто извади друга игра, на която е много добър - "Монополи".
Вариант втори: Не мога да си го позволя
Разбира се, има и друга ситуация. Иска ти се да имаш още едно дете, но само ако би могъл да му осигуриш чудесно детство, самостоятелна стая, качествена храна, качествено образование и всички ония добри неща, които си мислим, че децата ни на всяка цена трябва да имат.
Да гледаш две деца в гарсониера или едностаен апартамент със сигурност е най-изнервящото нещо на света - и за родителите, и за хлапетата. Всеки има нужда от лично пространство, а дори въздухът не стига.
Кризата и страхът от "утре"-то отлага браковете и съжителствата, както и появата на бебе до възможно най-далечния момент. В България - страна, в която работодателят съвършено безнаказано може да не ти плаща месеци наред и никой да не е в състояние да го задължи да го направи, да се скатае от осигуровки или да те стигне безработица, и бебетата прецизно се планират.
Въпросът е какви хора ще станат един ден тези наши еднички деца, дето не сме ги научили да се справят с трудното. Ако им се наложи, ще минат ли без маркови маратонки или ще изпаднат в депресия? Дали един критичен или обиден постинг във Facebook, който им показва неодобрение, ще ги тласне към изолация или, не дай си, боже, мисли за самоубийство - в случай че са в опасната тийнеджърска възраст?
Ще искат ли от човека до тях пълно и безусловно себеотдаване както са го правили родителите им - или ще могат да търпят особеностите му и да се съобразяват, след като дотогава винаги са се съобразявали със себе си...
Да видим. Все си мисля обаче, че не е твърде добре.
