Живеем в отвратителна държава. Някои от познатите ми дори наричат Родината ни територия.
Отвратителността в България расте. И не само не спира, и не само отдавна надхвърля размери, които търсачите на силни прилагателни имена биха нарекли чудовищна, но и става все по-отвратителна. Залети сме от престъпност и корупция на всички социални нива.
Животът ни е превърнат в живуркане.
Беззаконието е единица мярка. Суверенът е не само държан на ръба на оцеляването, а много често е тласкан отвъд него. Преходът не свършва и не свършва, престъпленията от омраза ескалират, а полицията нехае, вече трета година се опитваме да се борим с модела КОЙ, няма да има реформа в съдебната система, няма да има промяна, няма лъч светлина в тунела. Няма и няма. Мога да преливам от пусто в празно още стотици редове, мога да повтарям печално известни факти, мога да словоблудствам още няколко страници, ако не и повече, но се сдържам. По много простичка причина. Съжденията, които правя са общопопулярни, и затова - недебатируеми.
Формалният повод да поискам да напиша този материал е една конкретна статия на Цветелина Иванова, публикувана в сайта Уебкафе. Статията е със заглавие „А ти искаш ли Lego в инвалидна количка?".
Започвам с, щях да напиша, признание, и се спрях. Признават или не признават участието си в събития, довели до престъпно деяние, само лица, намиращи се в съдебна зала. Аз не съм престъпник. Нито предполагаем,нито доказан. Започвам със споделяне - познавам лично авторката на статията и това приятелство ми е донесло безброй приятни моменти, които няма да описвам, защото касаят само нас и приятелството ни.
Статията на Цветелина е атакуема. Факт, който не й спестих. Не е сред най-добрите й, не е много четена. Липсва в нея елементарен плурализъм. И от потенциално дискусионна се превърна в едностранчива. Това е голям минус. За лично мнение не е необходима медийна трибуна. Така мисля. Това й казах. Казах й обаче и че зная, че всяка уважаваща себе си редакция допуска мнения на журналистите си, различни от редакционната политика. Да се върнем на статията. Не е много четена, но е безкрайно много коментирана.
В ума ми светва сигнална лампа и отказва да угасне. Светлината на тази лампа ме води до неформалния повод за написването на този материал, а именно всичките „кални потоци от ропот и град от словесна атака", които от щедро по-щедро се стовариха върху нея. И авторката, и статията не просто бяха анализирани, дискутирани, разпъвани на кръст. Това са не много приятни, но допустими норми на общуването. Нормите на общуване по повод статията станаха недопустими, когато самоназначилият се трибунал от фейсбук хунвейбини си позволи на рови в профила й в социалната мрежа, да взима от там нейни лични снимки, да ги прави публично достояние. Да прави обидни и на лична основа коментари. В заклеймяващата тирада се включиха десетки хора, които вероятно не са чели статията, но се доверяват на мнението на своите приятели, които са я чели. Така си обяснявам аз малкото отчетени от системата на сайта прочитания, и многото коментари.
Народният съд във фейсбук се опияни от виртуалната си мощ и заваляха присъди, споделям най-меките:
Авторката е елементарна. Авторката е посредствена. Авторката е ограничена. Дано умре! Дано никога няма деца! Дано има деца, и те да са висчките до едно инвалиди. И следва непременно, публично, по възможност на колене, и задължително разплакана, да се извини. И заваляха искания. Да каже къде е завършила психология. Кой е научният й ръководител. Кой и даде (на тази) диплом за образование. Да каже къде и откога практикува. Да цитира изследвания. Да знае, че „ако пише в нормална държава, няма да й се размине", че е нарушила еди си коя директива. Призивите за извинение, вече не нейно, а на собствениците на сайтовете Уебкафе и Chronicle дойдоха отвъд Океана. Опиянението на народния съдник, живеещ в САЩ беше укротено и той самият коригира отвратителния си език, но не успя да укроти българските съдници. Агресията срещу Цветелина нарастваше лавинообразно. Няколкото ми призива да се спазва добрия тон бяха коментирани в смисъл на „не й дължим добър тон" и моята намеса в дискусията искала само това- да има добър тон.
Ами, да, дами и господа, самоназначили се за рупори на общественото мнение.
Точно това искам - свободни сте да не харесвате това, което е написала Цветелина. Но се спрете. Смирете се. За малко. Ако можете. И си спомнете,че благородството задължава. Че не сте никакви авторитети по темата, никакви, дори най-шумните от вас. Особено шумните. Възможно е, разбира се, но е много трудно да повярвам, че можете да сте и родители, и протестиращи, и еколози, и защитници на инвалидите у нас и по света, и диетолози, и философи. И то едновременно. Осъдихте я, без да й дадете последна дума. Апропо, вие и първа дума не й дадохте.
Знаете ли, вие не формирате общественото мнение, колкото и да ви се иска. А ви се иска неистово. Вие формирате вашето собствено, и на приятелите си във фейсбук, мнение. А това са различни неща. Превръщате се във взаимно подкрепящи се онлайн общности, обединени в (не)харесването на хора, факти, събития. И всеки, несподелящ вашето (не)харесване бива заплют, заклеймяван, обезчовечаван.
Мнозина от вас са умни, образовани хора. И всички сте жертва. До един. На ситуацията, която описах в началото. Жертва сте на мутрите, на двойните стандарти, на провалената съдебна реформа. Обичате да назидавате. Да размахвате пръст. И понеже сте жертви, а не искате - започвате вие да съдите.
Осъдихте Цветелина. Тя не е първата осъдена по този начин. Преди време така беше екзекутирана, всички помним, и Миролюба Бенатова. И не правя паралел между двете, а паралел в начина, по който това се случва. Следващият осъден може е всеки... Видях как става - думички от контекста, лични обиди, обвинения във всеки един възможен грях, осмиване. Не забравяйте, че следващите осъдени от фейсбук хунвейбините може и да сте вие.
Изведнъж се сетих какво каза преди врме Кристиян Таков. Беше в смисъл на това, че у нас е така. Всяко чудо за три дни. И затова - на всеки три дни - ново чудо. Вие за мен сте старо чудо. Бъдете здрави.
