Поразителните снимки на Оливиеро Тоскани изстреляха слабоизвестна марка дрехи на върха на модния бизнес и промениха ролята на рекламата в съвременния свят.
Авторът на знаменитите кампании на Benetton през 80-те и 90-те години използва симбиоза между социален коментар и търговия, предизвиквайки света да преосмисли властта и целта на рекламата.
Като пристрастен към спорните теми, утвърденият фотограф се изстрелва към славата, като прави шокиращи изображения за серия от рекламни кампании, сред чиито герои попадат умиращи от СПИН пациенти или затворници в килии за смъртници.
Често спорни, творбите на Тоскани, който е пионерът в тази насока, са били забранявани от правителства и са провокирали обществени протести - нещо, което не изглежда да отблъсква италианеца, който винаги е изглеждал склонен да поема рискове.
"Има хора, които - когато погледнат една снимка, се разгневяват от нея. Но те би трябвало да се гневят на самите себе си, защото нямат смелостта да погледнат проблема", коментира Тоскани.
Фотографът споделя за шокиращите изображения, силата на фотографията и най-новите си проекти.
Какво представлява Оливиеро Тоскани?
Тоскани: Понякога много се притеснявам да кажа това, но съм най-големият късметлия, най-облагодетелстваният човек - по много причини. Принадлежа към поколение, живяло с Beatles и Rolling Stones, пътешествия и миниполи. Роден съм в доста либерално семейство, а също така имам късмет и защото имам много селективна памет - не помня неща, които не харесвам, а само неща, които са хубави.
Но освен да приемаш факта, че си късметлия, трябва да провокираш късмета - да скачаш от третия етаж, да се изправяш и тогава хората ще кажат, че си извадил късмет - да, така е, но скочих.
Какво може да бъде или да постигне фотографията в обществото?
Tоскани: Фотографията е най-реалният израз на изкуството, тъй като светът е това, което виждаме в образи. Повече от 90% от това, което знаем, го знаем, защото сме виждали снимки. Хората виждат в наши дни през очите на някой друг, така че отговорността е голяма - една снимка може да бъде по-силна от цяла армия.
Виждаме как деца хвърлят камъни срещу танкове и всички смятат, че това е шокираща снимка Няма шокираща снимка, има шокираща реалност, показана чрез фотографията за хората, които не са там.
Исторически човешката памет съществува чрез образи. Срамувам се, че принадлежа към човешката раса, след като видя такива снимки. Изправят те лице в лице с реалност, която в повечето време не искаш да виждаш, не искаш да знаеш за нея, не искаш да се намесваш. Но е налице - и трябва да преодолееш себе си.
Използвате ли шока като инструмент?
Tоскани: Наистина не знам дали правя нещо, за да шокирам, но когато някога станем цивилизовани, няма да се шокираме толкова от каквато и да е снимка. Това е смисълът - хората се шокират, тъй като всъщност още не са цивилизовани - не желаят да са изправени пред проблема на цивилизацията.
Може би това е дългът на фотографа: да ги шокира, изваждайки пред тях нещо, което вероятно не желаят да гледат. Не се налага да ходиш на психоаналитик, за да познаваш себе си, просто поглеждаш паспортната си снимка и е лесно за всеки да разбере твоя проблем.
Искам да снимам това, което съществува - и което не искаме да гледаме. Това много ме интригува. А има хора, които погледнат ли снимка, изпитват гняв от нея. Те всъщност би трябвало да се гневят на самите себе си, че им липсва смелост да погледнат проблема.
За най-новия ви проект решихте да пренесете творбите си в Близкия изток. Какво представлява?
Tоскани: Проектът се нарича "Човешката раса". Хората мислят, че има повече от една раса. Да, има всъщност само една раса - и тя е човешката. Помня, когато учех в чужда страна, трябваше да ходя да давам показания в полицията - и ме питаха за раса. Написах "човешка" и полицаят побесня. И на всеки шест месеца провеждах този разговор, превърна се направо в шега...
Съществува ли обективност във фотографията?
Tоскани: Не, дори и с камера. Обективът е обективен, ти обаче заемаш страна. Когато отидох в Израел, не можех да кажа къде се намирам - не заех едната страна, заех моята страна. Виждам качествата, ценностите, недостатъците и грешките на всяка от страните. Така че не можеш да кажеш: единият е прав, а другият греши - и вероятно това е проблемът в нашата комуникация.
Това е непрекъснат избор: какво да последваме, накъде да поемем.