На 35 преоткрих коя съм

Миналото лято изоставих живот, който ме правеше дълбоко нещастна. Помня кога точно ме връхлетя идеята за промяна. Гледах през прозореца на големия празен офис, в който работех.

Живеехме в един от "обещаващите" квартали, избран не заради чара, а заради потенциалното вдигане на цените на имотите там. Фактът, че се бутат къщи и се строи на тяхно място е плюс при покупката, заяви годеникът ми.

Принципно бях съгласна, но атмосферата на разрушение ме депресираше.

Цялата зима, докато се опитвах да пиша текстове, значещи поне нещо за някого някъде, гледах към онзи парцел. Една малка розова къща стоеше неловко на улицата. Тя беше изключение, с наклонен покрив сред каменните луксозни имения.

Горните прозорци бяха отворени и стихиите връхлитаха във вътрешността й, завесите се вееха на вятъра, сякаш капитулират. Рисунките със спрейове и лентата, предупреждаваща да не се преминава, вече бяха изчезнали: нищо и никой не можеше да я спаси.

Погледнат отвън, животът ми на 35 години изглеждаше чудесно - обещаваща кариера, изцяло отдаден партньор, елегантен дом, вещи, почивки, голям годежен пръстен, пари в банката.

Имаше само един проблем: не бях щастлива

Бях добра в работата си, но не вярвах в някои от фундаменталните аспекти на онова, което правех. Вярвах в идеята за партньор, с когото да споделя живота си, но се чувствах дълбоко самотна.

Лъжите постепенно навлязоха в живота ми.

В колебливите години на "правя най-доброто, на което съм способна", когато бях на около 20, беше нещо като сублимация - "Ами не е точно, каквото исках, но вероятно е достатъчно близо" - а когато минах 30, стана инерция на "всичко е наред, става".

Нещо като "Хей, това е като нещата, които други хора, които познавам, правят", без реално замисляне дали то е подходящо за мен, или как изобщо би изглеждал един по-щастлив живот.

Ето тайната: станах много добра в това да се самозалъгвам.

Човек става много добър в такива неща. И после се събуждаш една сутрин, влизаш в офиса и разбираш, че нещо се е променило, нямаш идея кой, по дяволите, си, или как си се озовал там.

Това, естествено, е опростяване на нещата - на практика имаше милиарди незначителни осъзнавания.

Но общият извод беше този: ако не си честен със себе си - болезнено, хирургически честен - животът не може да бъде честен с теб.

Не можех да привлека дълбокото разбиране, нежността в партньора, която желаех - и все още желая повече от всичко.

Не можех да използвам таланта и прозренията, до които достигах, за да помагам на хората и каузите, които ме вълнуват, да предизвикам промяната, която исках да видя. Не и ако не бях честна коя съм и какво искам.

Да си тръгна не беше най-трудното, въпреки че тогава изглеждаше като най-голямото препятствие. Годеникът ми ме следваше из къщата, докато си събирах набързо вещите в кашони.

"Не можеш да ме изоставиш", повтаряше той. Можех и още как.

За първи път откакто бях възрастна, щях да направя това, което е правилно за мен, без сложни вътрешни преговори, без да се самоизяждам.

Не исках да сключвам брак с този мъж - никоя част от мен не го желаеше - и ако не можех да намеря някой, който всяка моя фибра да желае, някой, който дълбоко да обичам и уважавам, бих предпочела да изживея остатъка от живота си сама, запазвайки непокътнати идеите си и усещането ми за собственото си "аз".

Това, което не осъзнавах тогава, беше, че да се изправиш пред решенията си, е само първата крачка.

Точно след нея започват реалните усилия, страхът и съмненията в себе си.

Всичко това идва след драматичното излизане, тръшване на вратата, след (оправданото и неоправданото) усещане за собствена правота, след товаренето на вещите в камион, без реално да имаш къде да отидеш, след осъзнаването, че си пропилял време от живота си и няма начин да си го върнеш обратно.

Причината, поради която не получаваш нещата, които желаеш - любящ съпруг, семейство, кариера, която наистина да промени по някакъв начин света и да остави нещо, след като вече те няма - си ти самият, твоите собствени недостатъци и твоят страх.

И може би фактът, че си изпуснал влака. Тотално.

Това, което описвам тук, е решението да не се "примиря и улегна"; не мисля, че моят пример е специален по някакъв начин.

Това, което е притеснително, и си заслужава да го подчертаем, е че "улягането" е като въздуха; с изключение на кратки изблици на тъга и отчаяние, които идват сякаш от нищото, не го усещаш по никакъв особен начин.

Аз се самозалъгвах толкова добре - в толкова много аспекти на живота си - че ми изглеждаше нормално, естествено просто, да продължавам да вървя напред, докато споменът какво съм искала, се превърне в далечна мечта, изглеждаща бледа и абсурдна.

Но мечтите ни не са абсурдни.

Те са това, което ние сме - най-фундаменталният израз на нашето "аз" като индивиди, преди преговорите, глупостите и съмненията да се стоварят върху нас като бреме.

Конкретните причини, поради които аз толкова се бях отдалечила от собственото си "аз" не са важни, освен заради едно нещо: убедена съм, че това е част от цялостна тенденция, която не можем напълно да осъзнаем до края на живота си.

Естествено, ако търсим, почти гарантирано ще открием това, което търсим: ще видим нашите триумфи и провали в контекста на раздадените ни карти.

И все пак, в едно съм сигурна: ако сте искрени със себе си, никое изживяване - добро или лошо - не е реално пропиляно.

След като изоставих живота, който не желаех, се пуснах по течението.

Дълбоко и искрено се влюбих за първи път в живота си. Беше за кратко, беше брутално и той разби сърцето ми - всъщност тотално ме смаза.

В продължение на месеци имах чувството, че не мога да дишам - но видях макар и за кратко как би могла да изглежда истинската, искрена любов.

Най-красивото и спиращо дъха усещане е да се оставиш в ръцете на друго човешко същество, което уважаваш и харесваш, и да поискаш това, което истинско желаеш: да бъдеш обичан в отговор, да бъдеш ценен и разбран.

Вече съзнавам, че това е част от моята същност, както и други добри неща.

Вече се преместих на работно място, което харесвам. Задълбочих приятелствата си и създадох нови. Поех в нова кариерна насока и работя с хора, които ме вдъхновяват.

Намерих смелост в себе си да започна да споделям художествените си текстове - най-дълбоките части от мен, които съм крила през целия си живот.

Осъзнавам, че да започна наново е означавало да се пусна по течението, а пускането по течението е донякъде подобно на молитва: неволно, но и умишлено.

Ще получите това, което желаете, това, към което енергията ви безспорно върви, най-отчаяно прошепнатите желания на сърцето ви.

Само че отговорът може и по нищо да не прилича на това, което сте си представяли.