Изкуството да работиш по-малко, а да вършиш повече

Всеки, който поживее известно време в Рим, ще бъде поразен от гледка, която прави не по-малко интересно впечатление от древните колони или базилики.

А именно: хората, които не правят нищо.

Ще забележите десетки възрастни жени, които прекарват часове, облегнати на прозореца и гледащи минувачите.

Ще видите семейства, които излизат на вечерна разходка и се спират често, за да поздравят приятели.

Дори офисният живот в Рим е различен. Забравете за сандвичите, хапнати набързо пред компютъра. По обед ресторантите в Италия се изпълват с професионалисти, които си поръчват пълноценни готвени ястия.

Отдавна идеята за италианската "леност" се е превърнала в стереотип. Той обаче не е съвсем точен. Хората, които през деня излизат със скутерите от работа, за да хапнат у дома на спокойствие, обикновено се връщат в офиса и остават на работа до 20 часа.

Италианското убеждение, че усърдната работа трябва да се балансира с il dolce far niente, или приятното безделие, винаги поразява чужденците. В крайна сметка, "нищоправенето" изглежда като пълната противоположност на продуктивността. А продуктивността, независимо дали е творческа, интелектуална или индустриална, е най-смислената полза от вложеното време.

Колкото повече запълваме дните си с "правене", толкова по-ясно осъзнаваме, че постоянната активност не означава задължително „продуктивност". Точно обратното.

Работата, която вършим в края на 14-часов ден, е с по-ниско качество, отколкото когато сме със свежи сили.

Нещо повече: този модел на работа подкопава креативността и познавателните ни способности.

С течение на времето той води до това да се чувстваме физически зле - и дори, парадоксално, да чувстваме сякаш нямаме цел в живота си.

Мислете за умствения труд като за лицеви опори, казва Джош Дейвис, автор на книгата Two Awesome Hours. Да речем, че искате да направите 10 000 лицеви опори. Първосигналният вариант би бил да се измъчите да ги направите всичките наведнъж, без почивка.

Знаем инстинктивно обаче, че това е невъзможно. Ако правим само по няколко наведнъж, между другите задачи, в рамките на няколко седмици, постигането на целта от 10 000 лицеви опори би станало много по-реалистично.

В това отношение, мозъкът до голяма степен прилича на мускул. Ако създадем погрешни условия чрез непрекъсната работа, няма да постигнем особено много. При подходящи условия, почти няма задачи, които да са непостижими.

Много от нас обаче са склонни да мислят за мозъка като за компютър: машина, способна на постоянна работа. Не само че това предположение е невярно, но и заставянето да се трудим в продължение на часове без почивка може да бъде вредно.

Идеята, че дълбоката концентрация може да издържи до безкрай и продуктивно време да се разширява в произволни граници, е много погрешна. Тялото ви само казва кога имате нужда от почивка. Ако продължавате да го заставяте да работи, ще се получи стресова реакция на ниско ниво. Хронична, но изключително опасна в течение на по-дълъг период от време.

В Япония това води до притеснителната тенденция на "кароши", смърт от преработване.

Ако се замисляте това не е повод да излезете в отдавна отлаганата почивка, отговорът може би е положителен.

Най-креативните и продуктивни хора в света са осъзнавали важността на вършенето на по-малко работа. Те са имали строга работна етика - но знаели кога да се отдават на почивката и спокойствието.

"Работете върху само едно нещо, докато не го приключите," пише писателят Хенри Милър в 11-те си съвета за творческото писане. "Спрете в уреченото време!... Не спирайте да бъдете хора. Виждайте се с приятели, ходете на различни места, пийте, ако имате желание."

Бенджамин Франклин, образец за трудолюбие, е отделял голяма част от времето си за бездействие. Всеки ден той е правил 2-часова обедна почивка. Вечерите му са били свободни от работа.

Вместо да се труди непрекъснато като печатар, е посвещавал "огромни периоди от време" на хобита и социализация. Всъщност точно интересите, които са го отклонявали от основната му професия, са довели до създаването на множество изобретения, с които Франклин е известен.

Дори на глобално ниво, няма ясна корелация между производителността на труда в една държава и средното работно време.

Американците имат 38.6-часова работна седмица, което означава, че прекарват на работа 4,6 часа повече от норвежците. Но спрямо брутния вътрешен продукт, норвежците произвеждат 78,70 долара на час, докато при американците размерът е 69,60 долара.

Как стоят нещата с Италия, родината на il dolce far niente? При средно 35.5-часова работна седмица, страната произвежда с почти 40% повече на час, отколкото Турция, където хората работят средно 47.9 часа седмично.

Италия дори изпреварва Великобритания, където хората работят по 36.5 часа на седмица.

Изглежда, че всичките кафе-паузи не са чак толкова лошо нещо.

8-часовият работен ден се въвежда като всеобща практика, след като се установява, че намаляването на работното време на служителите има обратния ефект на очаквания. То увеличава производителността на труда.

По време на индустриалната революция, нормалното работно време е било между 10 и 16 часа дневно.

Ford са първата компания, експериментирала с 8-часов работен ден - оказва се, че работниците са по-продуктивни не само на час, но и като цяло. В рамките на две години маржовете им на печалба се удвояват.

Ако 8-часовите дни са по-добри от 10-часовите, дали още по-късото работно време би било още по-резултатно? Оказва се, че за хората над 40-годишна възраст оптималният вариант би бил 25-часова работна седмица.

Когато Швеция направи експеримент с 6-часов работен ден, беше установено, че служителите са с по-добро здраве и продуктивност. Това се дължи на начина, по който хората се държат в рамките на работния ден.

Изследване сред близо 2000 души във Великобритания, заети на пълен работен ден с офисна работа, показва, че хората всъщност са продуктивни само в рамките на 2 часа и 53 минути.

Останалото време преминава в преглеждане на социални медии, четене на новини, неформални разговори с колеги, хранене и дори търсене на нова работа.

Правенето на кратки почивки по време на изпълнението на дадена задача помага на участниците да запазват концентрация и да продължават да бъдат високопродуктивни. Липсата на почивки е понижава производителността на труда им.

Когато се насилваме до границите на възможното, концентрацията трае още по-кратко. Повечето хора могат да издържат на целенасочена практика само около час, без да правят почивка. Мнозина от най-елитните музиканти, писатели и атлети, никога не отделят редовно повече от пет часа дневно на основното си занимание.

„Почивката" не е непременно най-доброто определение за това, което се случва, когато смятаме, че не правим нищо.

Онази част от мозъка, която се активира при правенето на „нищо" (известна като "мрежа на пасивния режим на работа") играе решаваща роля за консолидирането на паметта и изграждането на визия за бъдещето.

Тя е делът от мозъка, който се задейства, когато хората наблюдават другите, мислят за себе си, дават морални оценки или осмислят емоциите на другите.

Ако тази мрежа бъде изключена, е възможно да изпитваме трудности да запомняме, да не можем да предвиждаме последиците от събитията, да не разбираме социалните взаимодействия с другите и да не разбираме самите себе си, да се затрудняваме в преценката си дали действаме етично и др. Все неща, които ни правят функциониращи индивиди не само на работното място, но и във всекидневния живот.

Неспособността да задействаме тази мрежа пречи на измислянето на нови идеи, както и на създаването на връзки между наличната информация.

Тя се задейства, когато откривате асоциации между привидно несвързани теми или измисляте оригинални идеи. Тя е мястото, където се крият миговете на прозрения.

Ако не отделяме време да насочим вниманието си навътре, губим критичен елемент от щастието. Вършим неща, без да намираме смисъл в тях през повечето време

С течение на времето те изглеждат лишени от цел и смисъл, празни, несвързани с общото ви усещане за идентичност.

Всеки, който е пробвал да медитира, знае колко изненадващо трудно е да се накарате да не правите нищо. Само след 30 секунди неактивност повечето от нас са готови да посегнат към телефона си по инстинкт.

Да не правим нищо дори ни кара да се чувстваме толкова неудобно, че предпочитаме да вредим на себе си. В буквалния смисъл.

В 11 различни изследвания учените са открили, че участниците биха предпочели да правят каквото и да е - дори да прилагат електрошок върху самите себе си - вместо просто да не правят нищо. А не е като да се е изисквало от тях да стоят неподвижни за дълго: времето е било между 6 и 15 минути.

Вярно е, че почивката е важна. Но също толкова важен е и активният размисъл.

Всичко, което изисква визуализиране на хипотетични резултати или въображаеми ситуации - например обсъждане на проблем с приятели, или потъването в интересна книга - също помага. Ако сте целенасочени, можете дори да задействате мрежата на пасивния режим на работа дори и докато цъкате в социалните медии.

Също така не е нужно много време, за да преодолеете вредните ефекти от постоянната заетост. Дори и една кратка разходка, за предпочитане навън, доказано увеличава в сериозна степен креативността.

Друг високоефективен метод за възстановяване е медитацията. Дори само една медитативна сесия при по-опитните може да подобри креативността, настроението, паметта и концентрацията.

Всякакви други задачи, които не изискват стопроцентна концентрация, също помагат - например плетене, драскане върху хартия или скициране.

Независимо дали ставате от бюрото за 15 минути, за да се поразходите, или изключвате телефона си през нощта, проблемът е в контрола - в страха, че ако отпуснем хватката върху нещата за миг, всичко ще се разпадне.

Това не е лесна задача за хората, които смятат, че трябва постоянно да "вършат нещо". Но за да свършите повече неща, трябва първо да се примирите с мисълта, че е нужно да работите по-малко.

Новините

Най-четените