Много се смеехме едно време на класическата родителска соцзабележка "Учи, мама, за да не работиш!".
Обществото беше свикнало да приема за реален труд само онова, което изисква физически усилия, затова и интелектуалната работа му се струваше несериозна и лесна. Във времето на неуките каскетлии, които поведоха държавата по пътя на комунизма, всяко усилие на ума и въображението бяха осмивани като ненужни.
Днес девизът на времето вече не е "Учи, мама, за да не работиш", а "Не учи, мама, за да учиш!".
Вече почти няма значение дали изобщо си ходил на училище, камо ли какъв ученик си бил, за да можеш без никакви усилия да станеш студент, а после и висшист. Виж, защо все още на хората им е важно да имат диплома за висше образование, при положение, че тя рядко им служи за нещо, наистина не знам. Обяснявам си го с това, че въпреки всичко българите още приемаме образованието за ценност, за отличителен белег за социален успех.
В годините, в които парите се превърнаха в основен маркер на добрата обществена реализация, някогашният култ към висшето образование доста се стопи и дори придоби изродената форма на вид унижение. Въпреки това обаче, да занесеш на вашите диплома с университетски печат си е повод за семейна гордост. "Ученото си е учено!", казва народът ни и продължава да гледа на образования човек със смесени чувства - хем с респект, ама хем и с ирония. Просто защото той, нашият народ, по принцип така гледа на всичко - докато му се присмива, го и уважава и уважавайки го, го подиграва.
Бях кандидат-студентка в края на 80-те. Приеха ме в Софийския университет на втората година кандидатстване, в задочна форма на обучение, въпреки дипломата с пълно шест и две оценки от 5.25 и 4.25 на двата изпита по българска литература.
Имах очни занятия две пълни седмици, през които бях заета от осем сутрин до осем вечер. Нито един преподавател не отсъстваше нито един не ни претупа. За да се прехвърля в редовно обучение през втората година от следването си, се наложи да държа цели шест приравнителни изпита. При това не сменях специалност.
На втората година от следването си след тежки изпити и жестока конкуренция влязох и в тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Понеже не исках да изоставям университета, преминах през убийствена бюрокрация, за да ми разрешат да уча едновременно и двете специалности. На никого не му и минаваше през ума да прави програми за такива ученолюбивци като мен, да им признава взети на друго място изпити или да ги стимулира да полагат усилия, чрез преференции при явяване на сесии или заверяване на семестри.
Като си се записал, да си му мислил. Ученето, тъй като е умствено, емоционално и физическо усилие, не беше за всеки.
Не беше, но днес явно е. Българските университети се превърнаха в супермаркети с постоянни промоции, мислени така, че да паснат и на най-големия мързеливец.
Минало ти е през ума да вземеш да запишеш право, педагогика, филология, философия или каквото там ти се е сторило свежо? Заповядай на изпит!
Не ти е удобна датата, успал си се, домързяло те е или пък точно в тоя ден сте се разбрали с приятелки да отидете до мола? Няма проблем - разни университети предлагат да си избереш дата за изпит, да се регистрираш за него в 10 часа и в 11 да са ти го организирали, можеш да кандидатстваш онлайн или дори да си направиш теста у дома и да го предадеш, ако имаш път към учебното заведение.
Ако случайно не ти се получат нещата на първо класиране, има второ, че даже трето, понякога и четвърто. Може и да не го наричат точно "класиране", а "допълнителен прием" - няма значение, важното е, че все ще се намери параграф, по който да те вземат. Единственото условие е просто да го поискаш.
Четох наскоро, че в малка по територия България почти всеки по-голям град си има университет, академия или поне филиал на нещо. Конкуренцията за привличане на студенти, пардон, клиенти, е голяма, така че и пазарните механизми за оцеляване на учебните заведения са впечатляващи.
Ако си студент и си родител на малко дете, можеш сам да си оформяш целия учебен процес - от индивидуални лекции до изпити между две кърмения, административни заверки, прекъсвания, бонуси. Ако не ти се струват много привлекателни някои специалности, като агробизнес например, има университети, които заедно със студентската книжка предлагат и подарък - джип.
Приемът не е просто лесен - той вече е нелеп, защото все повече прилича на кандърдисване, вместо на отсяване на можещите и мотивираните.
Май не е далеч времето, в което професори на велосипеди ще обикалят по домовете, дискотеките, фитнесите, къмпингите и пейките по градинките, за да търсят млади хора, на които да предлагат да се дообразоват.
Тук идват и големите парадокси. При положение че всеки може да стане студент и да учи каквото си поиска, специалностите, които реално най-добре се котират в чужбина, остават традиционно нежелани. Така е с физиката и химията, с биологията и географията, дори с математиката, транспортните и голяма част от инженерните специалности. Там обучението е трудно, затова и кандидатите, които мечтаят да им се посветят, предпочитат да ги изучават в чужди, престижни университети. Там, където могат да учат от най-големите, в най-добрите учебни условия и с относително очертан път за последваща реализация.
От години най-желаната хуманитарна специалност у нас е психологията. Не че една огромна част от обществото не се нуждае спешно от психологична помощ, но все пак остава загадка каква работа си намират след това дипломираните психолози.
Училищен психолог? "Човешки ресурси" в компания? Оператор в кол център? Душеприказчик на депресирани мутреси и бизнесмени с раними чувства?
Липсата на критерии за прием доведоха и до още един затворен кръг - по банките в университетите седят хора, на които им е все тая какво учат. Отсъствието на мотивираност у тях води до преподавателски кръг, на който също толкова му е все тая на кого и какво преподава.
Студентите не идват на занятия, защото си имат други по-интересни неща за правене. Преподавателите не идват да преподават по същите причини, или защото студентите отсъстват. В тази игра на криеница никой не смята да инвестира кой знае какво - нито студентите инвестират време в учене, нито преподавателите - в самоусъвършенстване. Резултатът е посредствено обучение на двама-трима дремещи в залата.
В голяма част от престижните някога факултети преподават специалисти, които са се отдалечили толкова много от адекватното състояние на материята си, че са (без)полезни изкопаеми.
Всички са наясно, че повечето кадри, излизащи от университетите, не са готови да работят в реалната среда. И ето ти го утрешният университетски възпитаник - неук, объркан, омързеливен, но с диплома на висшист с всичките му там салтанати - подписи, печати, гербове, рамки...
Снимка с четириъгълна шапка и тога. Разнежени роднини. Гордост и предразсъдъци.
На няколко пъти преподавам на студенти. Между тях, точно както някога между нас, има и мотивирани, и случайно попаднали, и работливи, и мързеливи, и честни, и шикалкавещи.
Проблемът не е в това какви точно са днешните студенти - той е в общото усещане на младите хора, че не е необходимо да полагат каквито и да е усилия, за да учат нещо. Немарливостта им е толкова естествена, че дори не си дават сметка защо например е недопустимо ей така да решат да не дойдат за час и да не предупредят преподавателя си за това.
Фактът, че той е отделил от времето си, подготвен да предаде онова, за което те биха посветили години да систематизират, за тях не е ценност. То е задължение на лектора, защото "си плащат".
"Плащането" в сферата на знанието не се приема като възможност да тичаш в една писта с човек, от когото да вземеш максималното. За много от новите студенти то е задължение на преподавателя някак да им набута в главите това знание. Авторитетът и експертизата на знаещия вече не са мотив за жадния за знание да го гони до дупка, за да научи - твърде много енергия би изхабил за това. Клишето "жаден за знание" днес няма смисъл - как да си жаден, като наоколо ти тикат какви ли не неща за пиене, сред които трудно можеш да отсееш качествените.
За какво им е тогава на хората това висше образование и какъв е смисълът една огромна част от завършилите гимназия да стават студенти?
Някои от тези нови учащи се превръщат в колекционери на тапии, които най-често използват като индулгенции пред родителското тяло да продължава да ги издържа. Други смятат, че колкото повече бакалавърски и магистърски степени тежат в CV-тата им, толкова повече шансове ще имат да си намерят хубава работа в чужбина.
За трети годините в университета са просто едно прекрасно време на безкраен купон. Особено, ако поживеят в "Студентски град", където академичният дух отдавна е отстъпил мястото си на криминалния такъв. Пък останалата малка част от такива, на които наистина им се учи, толкова бързо се разочароват от нивото на преподаване и академичната култура, че или заминава да се квалифицира извън България, или се отдава на бизнес, за който няма никакво значение какъв е интелектуалният ти багаж и придобитите научни знания.
Не може да се отрече обаче, че покрай българските висши учебни заведения винаги е интересно, защото все се заформя някаква изумителна нелепица.
Като тази Икономическият университет да фалира... Да не си осигури бюджета и да допусне обидно да обеднее именно институцията, която трябва да учи другите как да НЕ правят така - по-голям парадокс от това, здраве му кажи!
Сега си представете, че точно такива "специалисти" има във всички обществени сфери - образование, медицина, строителство, право. При това състояние на нещата не ни остава друго, освен едно - да чукаме на дърво, за да не ни се налага да ги срещаме в нужда.
