Метросексуалността е мъртва

Метросексуалният мъж тази година напуска тинейджърската възраст и става на 20, което вероятно ще го накара да се завтече към огледалото и да провери за новопоявили се бръчки.

Колко бързо растат децата. Сякаш бе вчера, когато понятието "метросексуалност" се зароди през 1994 г. след изложба на списание GQ, наречена "Това е мъжкият свят". Тази изложба показа бъдещето на мъжествеността - и то разчиташе на овлажняващи кремове.

"Метросексуалният мъж, необвързаният млад мъж с големи доходи и големи възможности за харчене, живеещ или работещ в града (защото там са най-добрите магазини) е вероятно най-перспективният сегмент от пазара на десетилетието," предсказа тогава Марк Симпсън.

Две десетилетия на все по-открита, горда и високодоходна мъжка суета по-късно, метросексуалните остават най-ценените представители на консуматорското общество. В скорошен доклад HSBC точеха лиги по тази "апетитност", изтъквайки колко масова е станала метросексуалността.

Това не е нещо ново за всички, които виждат изключително чувствителните към имиджа си и употребяващи козметични продукти мъже около себе си - или в леглото си. Или начинът, по който лъщящите мускули и плочки на мъжките списания за здраве и фитнес надминават по продажби традиционните "мъжки списания" от години.

Или пък за хората, които научиха миналата година, че мъжете харчат повече за обувки, отколкото жените

От перспективата на днешния парфюмиран, поддържан, мускулест, обожаващ селфитата свят е трудно да повярваме, че метросексуалните трябваше да се борят, за да бъдат чути в началото на 90-те години. Повечето хора тогава отричаха "новите мъже" и не разбираха какво се случва с тях и защо им е нужно толкова много време пред огледалото в банята.

Точно както мъжката хомосексуалност бе стигматизирана и донякъде криминализирана тогава, мъжкото желание да бъдеш желан - егоистичното ядро на метросексуалността - бе обект на присмех и презрение от мнозина. Нарцисизмът се приемаше като женски по същността си или присъщ на хора като Оскар Уайлд - а вижте какво се е случило с него. Процесите срещу Оскар Уайлд, последния денди, в края на XIX век спомагат за налагането на викторианския морал над голяма част от XX век.

Мъжката суета се приемаше в най-добрия случай за женствена, а в най-лошия за извратена

Краят на XX век, изоставянето на последните закони, дискриминиращи хомосексуалните мъже, и появата на тоталната доминация на културата на знаменитостите с дарвиновския й стремеж да бъдеш забелязан в този визуален, "брандиран" свят, най-накрая разпръсна последните останки от викторианството.

За да илюстрираме тезата си, е достатъчно да назовем само две думи: Дейвид Бекъм, футболистът-представител на работническата класа, който се прочу в цял свят с жажда за внимание, прически, безсрамна привлекателност и показно желание да бъде желан, по-голямо и от футболните му умения.

След като носещият сари футболист бе представен през 2002 от медиите като ултимативният метросексуален мъж, всички изведнъж "уловиха тренда". И цялото отрицание от 90-те години се превърна в непрестанни разговори за метросексуалните и "поддръжката на мъжкия външен вид".

Хората все така не разбираха какво се случва с мъжете

Всъщност, важната същност на мъжката революция, която представлява метросексуалността, като цяло остана скрита от повърхностното й медийно отразяване. Метросексуалността не е повърхностна, не е само на нивото на кожата - парадокс, който Уайлд би оценил по достойнство. Тя не е в маските за лице и хюмнетките, мъжката спирала и джапанките. Тя не е това мъжете да се превръщат в "момичета" или да стават "гей".

Тя е в това мъжете да се превръщат във всичко. Всичко за себе си. Точно както жените бяха насърчавани да го правят от известно време.

Това масово възприемане от мъжете на продукти, практики и удоволствия, преди считани за ексклузивно женски или гей, вече се смята за съвсем нормално, въпреки че все още имаме нужда да бъдем успокоявани с думата "man" или "homme" върху опаковката като фалическа залъгалка - това възприемане се приема за даденост от младите мъже в наши дни, които наистина се превръщат във всичко.

И то до степен, в която те идват твърде в повече на по-старото поколение метросексуални

Очевидно е, че със своите усърдно напомпани и оформени тела, подчертаващи мускулите татуировки, пиърсинги, чаровни бради и дълбоки деколтета, второто поколение метросексуални мъже не набляга толкова на дрехите, колкото го правеше първото.

Второто поколение метросексуални са напълно склонни към труфене. Техните собствени тела (повече, отколкото облеклото и козметичните продукти) са се превърнали в ултимативния аксесоар, като те ги оформят във фитнеса като скъпа стока - такава, която споделят и сравняват на онлайн пазара.

Тази нова вълна поставя "сексуален" в метросексуалността. Всъщност е нужен нов термин, който да описва тези напомпани потомци на ранните реклами на Роналдо и Бекъм, където спортът се оказва в леглото с порното, докато Джорджо Армани снима отстрани.

Нека ги наречем "спорносексуални"

Не твърде различни от някогашните метросексуални реклами на Бекъм, където физическите му атрибути вероятно бяха изкуствено подобрени, сегашните спорносексуални мъже се фотошопват в реалния живот.

Лъскавите списания култивираха ранната метросексуалност. После културата на звездите я изстреля в глобална орбита. Но за сегашното поколение социалните медии, селфитата и порното са основни вектори на желанието на мъжа да бъде желан. Мъжете искат да бъдат желани заради тялото си, не заради гардероба. И определено не заради интелекта си.

И нещо ни подсказва, че Оскар Уайлд би одобрил това.