Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Мачу Пикчу: Магията тук сякаш можеш да я пипнеш с ръка

Градът на инките е далеч почти колкото Варна с нощния влак, но си струва да се види Снимка: Личен архив
Градът на инките е далеч почти колкото Варна с нощния влак, но си струва да се види

На един 24 юли преди 110 години един американски археолог на име Хиран Бингъм се натъква на руините северозападно от перуанския град Куско.

Откритието му не е случайно. Той тръгва на експедиция в Андите, за да търси изгубения град на инките, който до тази дата е само легенда.

Експедицията се движи в долината на река Урубамба, където среща местен земевладелец, който има казва, че на върха на близка планина има някакви руини и нарича върха "Мачу Пикчу" ("стар връх" от местния език кечуа). Когато Бингъм се спира пред каменните тераси на входа на изгубения град, той може би още не знае, че това събитие ще повлече след себе си милиони туристи и ще възпламени интереса към древната култура на инките и тайнствения град, който са обитавали.

Но така или иначе, това се случва. Днес Мачу Пикчу е в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО и е сред топ туристическите дестинации за хората, които се интересуват от древността.

Снимка: Личен архив

Ако сте сред тези хора и искате някой ден да отидете на "Мачо Пичо", както го нарича моята баба, трябва да имате предвид, че инките са си направили града леко на майната си.

За да стигнете дотам, първо трябва да вземете такси до летище "София". Оттам - два часа полет до някой европейски град. Следва 12-часов презокеански полет до Сао Пауло. Оттам 5 часа полет до Лима. Хващате един самолет от Лима до Куско за час и половина. Бус за около час до гара Порой. Оттам влак за 4 часа до Агуас Калиентес. Рейсче за 20 минути до подножието на Мачу Пикчу, няколко минути пеша и сте там.

Наистина, не е на една ръка разстояние, но ако сте пътували от София до Варна с нощния влак, знаете, че има и по-далеч.

Перуанският дух посреща своите гости още на летището в Лима, където ви предлагат да се снимате с алпака (ударението е на втората сричка и става дума за тревопасно животно, а не за материала, от който се правеха онези здрави ретро купички).

Снимка: Личен архив

Когато слизаме на летището в Куско, ме посреща сърцебиене, което не съм усещала от гимназиалните ми години, когато обектът на изгарящата ми любов се появеше в кафенето, в което висях със съучениците си по време на час по френски.

Този път обаче причината е друга. Надморската височина в Куско в 3,399 метра. За сравнение - Мачу Пикчу е на 2 430. Черни връх е на 2 290 метра. На височина от 5000 метра един човек може да използва 70% от максималната си кислородна консумация.

На височината, на която се намира Куско, симптомите, които чувстват повечето хора, са главоболие и сърцебиене - това се случва, защото организмът има нужда да се адаптира към новите условия и го прави чрез намаляването на количеството кислород, който се закача за кръвните клетки.

Кръвта увеличава скоростта, с която се придвижва в кръвоносните съдове, а това, уви, се постига чрез неприятното като усещане покачване на сърдечния дебит (причинено от повишаване на сърдечния пулс).

Но спокойно: перуанците са намерили начин за овладяване на дискомфорта, който изпитват част от хората, които за първи път стъпват на тяхна земя.

Снимка: Личен архив

В хотела ни посрещат със силен чай от кока. Гледам рецепционистите подозрително, тъй като "кока", нали разбирате, звучи доста като "кокаин". Това обаче не е твърде коректно. Чаят от кока е билков чай, който се приготвя от сурови листа на растението кока, което расте в северозападната част на Южна Америка.

Листата на коката съдържат алкалоиди, от които по химичен път се извлича вещество за направата на кокаин, да. Но размерът на този алкалоид в суровите листа е много малък. Няма да се надрусате от една чаша чай. Не и ако не я съчетаете с няколко магистрали обработен кокаин.

Снимка: Личен архив

Ако все пак предпочитате да не пробвате, никой не ви задължава. Хората от хотела ни съветват и същата вечер да ядем пилешко и да не пием алкохол, но ние сме българи и никой не може да ни казва какво да (не) правим. Затова поглъщаме няколко бири "Кускеня" с вечерята.

В ресторанта разбираме от една витрина, че в Перу отглеждат 400 вида царевица и 5000 сорта картофи. Ако някой не е почитател на месото, няма да остане гладен, това е сигурно.

След вечерята отиваме в най-високия Irish pub на света: Paddy's Pub. Атмосферата напомня едновремешната "Тънка червена линия", но с по-колоритни посетители, много постери, които се продават и редица бири, за които едва ли сте чували, но които превъзхождат горчивия индийски pale ale в пъти. Тагвам се бързо, благодарение на наличната wi-fi мрежа с название "Shaman vegan".

Снимка: Личен архив

Куско е особен град. Не може да се сравни адекватно с друго място.

Шарени перуански баби, огромни катедрали, жени, които предлагат масаж само на мъжете, деца, които предлагат снимка или десерт с морско свинче, тежки облаци, които висят над площада като сиви птици Рух.

В центъра на града е пълно с полиция, чието присъствие, нека бъдем честни, винаги е желателно, когато сме на непознато място. Градът носи по малко от духа на Родопите, еклектично комбиниран с усещането, което носят испанските катедрали. Това, разбира се, не е случайно: през времето, в което Перу е била испанска колония, испанците са оставили своя отпечатък почти навсякъде, но перуанците никак не говорят за тях с любов.

През нощта спим дълбоко в хотела с високи легла и миниатюрни стаи и в 4.30 сутринта сме на линия с поредна доза чай от кока, дъждобрани и вълнение на ръба на истерията. Днес е денят, в който ще катерим Мачу Пикчу.

Снимка: Личен архив

Като по чудо бусът успява да стигне до гара Порой на 20 минути от Куско - по тези улици няма знаци, шофьорите карат със затворени очи и вероятно получават по 50 соли ако блъснат турист. Наоколо голи деца си играят сред купчини боклук и кучешки трупове: когато в България говорим за мизерия, нямаме никаква идея за какво става въпрос.

В Порой се качваме на влака и четири часа пътуваме сред автентична мезозойска джунгла. Влакът е "кабрио" или почти: има прозорци на покрива, по поляните около река Урубамба пасат крави, които се държат леко налудничаво: като планински кози.

Декорът навън става все по-праисторически и очаквам всеки момент стадо стегозаври да се стече да пие вода от реката. Вместо стегозаври обаче получаваме перуански килимчета, на които са сервирани царевичен киш, хабас, чимичури и нещо наречено "инка кола", чийто цвят не оставя никакво съмнение, че перуанците са фенове на лимонадата. Само дето има вкус на дъвка Turbo.

Снимка: Личен архив

Няколко часа по-късно пристигаме в Агуас Калиентес.

В момента, в който слизаме от влака, сме в друг свят. Влага, слънце, дъжд, обрасли върхове и някъде там отгоре - Мачу Пикчу. Качваме се на автобус, чийто шофьор се прави на Джейсън Стейтъм, когато е особено притиснат от обстоятелствата.

По тесния път нагоре Стейтъм успява да лавира без автобусът да падне в пропастта надолу, като в същото време се разминава с други рейсове, говори си с един от пътниците и най-вероятно пуши пури и решава кръстословица. Алелуя. Десет пропуснати пропасти по-нагоре и сме в подножието на Мачу Пикчу.

Докато се катерим по пътеката, върховете изникват от облаците като сюрреалистични видения от минал свят, който бавно сваля качулката си на забавен каданс и ни позволява да го видим.

Снимка: Личен архив

Сламените покриви на колибите остават под нас и съвсем скоро, малко под стъпалата ни се разстила древният град на инките.

Магията на мястото може да се пипа - въздухът сякаш трепти с друга честота. Нищо тук не е обикновено - нито птиците, нито мъглите, нито терасите, нито върховете. Атмосферата е наситена с някаква лепкава чудатост, която ме кара да се чувствам като нашественик в чужд свят, където трябва да стъпвам тихо и внимателно - за да не събудя мъртвите, които са построили този град, за да не изцапам земите, по които са отглеждали посевите си, и олтарите, на които са предавали знанията си на другите.

Вълшебството се нарушава единствено от опасността някой турист да ти извади окото със селфи стик, но когато човек иска да пристъпи в храма на някое място с история, трябва да е готов да поеме този риск.

Каменните стени са слепени така че човек не може да вкара и клечка между отделните блокове. Буквално, пробвахме да вкараме клечка и не стана. Такава прецизност е много трудно постижима дори с днешните технологии, което ме навява на мисълта че тук може би са играли извънземните.

Снимка: Личен архив

Или пък не? Може би индианците от племето кечуа просто са имали завидно талантливи инженери и строители, но не са успели да измислят своя писменост поради силно развиване на дясната хемисфера на мозъка за сметка на лявата?

На границата между амазонската джунгла и внушителните силуети на Андите, с река Урубамба надолу в далечината, Мачу Пикчу се издига като град, в който сте се озовали след пробив във времево-пространствения континуум.

По поляните пасат лами и алпаки (ударението е на втората сричка), а мистиката на инките се е пропила във всяко камъче (каквото е абсолютно забранено да си вземете за саксията на балкона у дома).

Мачу Пикчу е бил най-адекватното място, от което инките са могли да контролират племената в джунглата, които са живеели по течението на Урубамба и са воювали с тях. Поради тази причина най-добрите строители и архитекти са изградили града именно на това място. Те не са завършили УАСГ, но работата им е по-впечатляваща от редица от съвременните архитектурни достижения.

Снимка: Личен архив

Времето на Мачу Пикчу тече малко странно - водачът ни казва, че са минали два часа и е време да слизаме, но всъщност са минали около десет минути. Уви, посетителите минават през преброителен пункт на влизане и на излизане, така че няма как да избягам, за да прекарам още малко време между мъглите и ламите на това място, владяно от призраците на древните инки и техните свещени животни (кондорът, пумата и змията).

Затова слизам надолу - обратно към Агуас Калиентес, където ще ядем поредното перуанско ядене с екстремна доза чилантро (онази подправка, която мирише на градушка и с която перуанците прекаляват сериозно).

Снимка: Личен архив

По пътя обратно се вливаме в перуанския пазар до гарата, чието многообразие ме замайва. Наливаме стотици непредвидени соли в перуанската икономика, като се сдобиваме с топли шалове от алпака, обици с лами, везани покривки, куклички и, разбира се, магнити за хладилник, след което поемаме към Куско.

На другия ден Перу се разкрива пред нас леко отвъд туристическата си страна: разхождаме се из Свещената долина, чийто пейзаж е извънземен. Няма зелени създания, нито катастрофирали летящи чинии, но във въздуха се носи присъствие.

Според митологията на инките тази долина е сакрална, защото вярвали, че река Урубамба е божествена река, която в края си се свързва с Млечния път. Затова инките издигнали много храмове по Свещената долина, за да наблюдават и отдават почит на съзвездията.

Снимка: Личен архив

Трудно е да си вземеш "сбогом" с Перу.

Когато самолетът отлепя алуминиевото си тяло от пистата и се издига в небето, из тялото ми плъзва сива тъга.

Тази страна не го заслужава. Хората, които живеят в пределна бедност, които плетат пуловери от вълната на алпаките и ги оцветяват с естествени багрила, тези, които са носители на една вълнуваща, но и страшна история, но продължават да живеят с усмивка, те не заслужават да се разделяш с тях, потопен в меланхолия.

И докато Андите разгръщат безкрайните си хълмове под нас, а облаците стават все повече и ги скриват от очите ни, решавам, че някой ден ще се върна. Но това беше преди COVID-19.

Най-четените