Кой ме би в главата да обяснявам на всеослушание, че и двете ми баби са ми показвали как се прави баница и не е някаква страшна философия, това не знам.
Дали защото ме хвана яд как баницата на жена ми винаги обира точките по събирания с компанията повече от моите мезета, дали защото много от приятелите ми също вече се фукат, че го умеят, а не чакат като едновремешни готованци (макар че не съм виждал доказателство така ли е).
И хайде и аз, главата в торбата, да не остана по-назад, голям на приказки...
И тъй, историята накратко: Миналата Нова година, речта на президента е минала, шампанското е изпито. От празничната баница (пак на жена ми, разбира се) е останало само едно срамежливо парче с един неразпределен късмет. Полакомих се и що да видя: "догодина, до амина, от теб да е баницата за Нова година".
Аха да го скрия в задния джоб, и ме накараха да го прочета пред всички. "А тъй, браво, браво, да го видим Дани, нали е гледал двете си баби и не е страшна философия" - такова единодушие досега в компанията не е имало, жена ми им приглася.
Само че ако с гледане се учеше, и кучето щеше да стане месар. И това го казваха бабите ми навремето, но кой да слуша.
Една година има, мислех си, дотогава ще забравят. Дори когато започнахме традиционно да обсъждаме планове още от септември, опитах да предложа ресторант с куверти. Но не би: "Какъв ти куверт, момче ти имаш баница да правиш!".
Добре, де, няма да се излагам, я. Реших да тренирам отрано. И ето този уикенд жена ми отсъства за тиймбилдинг, настанало е моето време. Влизам в кухнята, зареден със самурайски кураж, подръчни материали и пионерски ентусиазъм.
Иииии начало! Взех една купа и разбих яйцата. Дотук добре. После добавих киселото мляко, но нещо май ми бяга. Сместа на баба се пенеше и изскачаше от купата като вулкан, а моята си лежи скромно на дъното.
Я да разпъна корите, докато се сетя. Разгънах първата, разпадна се. "Няма проблем", мисля си, "баницата ще стане по-арт". Награбих втората - същата работа. Третата и четвъртата ги завих заедно, за по-стабилно уж и реших да опитам да ги завия с малко смес, да видя как ще изглежда в тавата.
Ами печално. Така изглеждаше.
Все едно змия току-що е сменила кожата си, а от измежду дупките на старата кожа прокапва жълтеникаво-бяла течност. Абе, да ти се отяде, честно да си кажа. Добре, че не похабих цялата смес.
Прокарах ръка през морното си лице, забравил, че съм в смес до лакти. Поглеждам се - същински урук-хай от "Властелинът на пръстените". Но вече съм решил: отивам до магазина за други кори, дано не изплаша продавачката прекалено.
Леля Дидка се усмихва зад касата, явно е видяла две и двеста. "Така като те слушам", намига съучастнически, "трябва ти содата, която си забравил да сложиш, а ти трябват и здрави и еластични кори, я пробвай с новите фини кори на София Мел, с българско брашно са, само ми ги хвалят клиенти напоследък, и за солени печива, и за сладкиши. Хайде, после ще кажеш как са, а пък аз няма да те издавам, че си ползвал жокер Помощ от продавачката".
Речено - сторено, имаме сделка.
И хайде наново! Добавям содата към сместа от яйца и мляко и шумно въздъхвам с облекчение. Ето го шупналото киселомлечно море, което помня от детството си.
Отварям пакета на София Мел - ей това вече е друго нещо. Меки и здрави, корите се диплят в ръцете ми като едновремешните топове коприна от търговските галери в приключенските филми, точно преди да дойдат пирати да нападнат кораба, и главният герой да... Ама стегни се, Дани, филмите после, първо баницата!
Този път ще заложа на безопасност и ще пробвам редена баница, струва ми се по-лесно. Започвам - кора, мазнина, пълнеж, кора, мазнина, пълнеж, роднина, милиционер, роднина, милиционер... Пак се отплеснах.
И що да видя, изсипал съм почти цялата плънка в първите три слоя. И съм забравил сиренето!
Дали да почна трети път за щастие, или да опитам да оправя щетите? Мечка страх, мене не, второто ще е. Отлепям наквасените кори от плънката с хирургическа прецизност, добре, че са достатъчно еластични и плътни да не се скъсат от това сложно упражнение.
С лъжицата, която го играе скалпел, търпеливо изгребвам смес и връщам обратно в купата. Отхвръква малко кисело мляко, приземява се върху котката, тя бяга с вид на обиден мармот. Не повече от 10% производствена загуба от плънката. Бива. И без това бях направил повече от нужното.
Натрошавам сиренето, струва ми се твърде много, ама много на душмани. Решавам, че сиренето е сред малкото неща на света, с които не може да се прекали. Пререждам отново, този път всичко точно. Триумфално обмазвам последната, най-горна кора с масло и яйце, докато лъсне като калайдисан тиган, и мушвам триумфално творбата си в печката.
Минава четвърт час, минава половин час, преваля пладне, но откъм кухнята така и не се разнася познатият горещ дъх на прясно печиво. И как да се, когато някой трябва да е включил и загрял фурната предварително за тази цел?
Произведението на кулинарното ми изкуство търпеливо ме изчаква да поправя грешката си и двайсетина минути по-късно най-после се пече.
След близо час баницата, която - държа да отбележа - не съм забравил във фурната, е готова. Изкарвам я и нетърпеливо изчаквам да изстине достатъчно, че да пробвам.
Гледам я - апетитно златиста, погледът ми се наяжда преди мен. Разрязвам, отхапвам, и... абе, всъщност е доста добре! Първото парче финиширам още прав до работната маса в кухнята, отгоре - хрупкава тънка коричка, отвътре - мека и сочна средина, да си оближеш пръстите.
А следващия път, след като вече се научих от неволята, мисля вече да я направя вита - с такива кори 100% ще ми се получи. А може направо да пробвам и тиквеник или щрудел, така и така съм почнал.
Да ви призная, с мезетата наистина ми е по-лесно, но в крайна сметка да се направи баница наистина не е някаква страшна философия, прав бях. Ще видят те на Нова година!
