Времената на пандемия са тежки времена. Макар и футболът ни да е в пандемия от 16 години. Едва ли някой би си помислил за толкова брилянтно описващ ситуацията начин да бъде спряно влизането на екипа на Димитър Бербатов в сградата на БФС за внасяне на подписите, нужни за изискване на извънреден конгрес.
Дезинфекция срещу Covid-19 затворила сградата. Представяте ли си? Дезинфекция!
Футболът и конкретно тази сграда наистина се нуждаят от дезинфекция. Остро и спешно. Дезинфекция на морала или на липсата на такъв, дезинфекция на аматьорщината, дезинфекция на шуробаджанащината.
Последните действия на футболния съюз показват едно-единствено нещо - неподправен и силен страх от промяната. От това "да спрем да сме на власт и нещата да зависят от нас".
Ако до преди няколко месеца в БФС ехидно са си мислели, че Бербатов ще бъде издухан със сешоара, сега чувствата едва ли са в тази посока. Особено след видяното на политическата сцена, която ужасяващо много напомня на футболната. Един падишах, който определя правилата, величаещо го обкръжение и изкривена действителност. Действителност, достойна за неповторимата "Приказка за стълбата" на Смирненски.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!", завършва един от абсолютните шедьоври в българската литература.
Ако трябва да се преведе на езика край Околовръстното шосе на София второто изречение вероятно ще звучи така: "О, колко много правим за футбола и колко неблагодарни са хората".
Само трябва да облечем тази фраза в един от любимите цитати, че на националните отбори са предоставени най-добрите условия, спи се в петзвездни хотели и храната е на ниво. А футболистите не правят достатъчно. Познато, нали?
Голите факти обаче са безмилостни - мъжкият ни представителен тим вече е в четвърта урна при жребиите за големи първенства, последното класиране на голям форум дойде преди царуването на Борислав Михайлов, вътрешният шампионат години наред създава усещане за несправедливост, но... всичко е точно, както пееше Папи Ханс.
И тук дойде върхът на безочието с оттеглянето на оставката на Шефа веднага след обявяването на кандидатурата на Бербатов.
Да си се провалил откровено начело на футболния съюз, името ти да носи асоциация с Преслава и клатушкане към джипа по пистата на националния стадион, но да си готов да се бориш със зъби и нокти за поста, изисква особен вид дебелокожие, което и носорозите в Серенгети вероятно не притежават. Върховен мазохизъм.
Но психолозите често обясняват това явление с пристрастяването към властта. Тя е особен вид наркотик, който не може да се сравнява с почти нищо друго. Тази тема обаче оставяме за специалистите. Връщаме се към друга важна тема - тази за страха.
Той вече властва по коридорите на БФС или поне така показват последните действия. Особено след като се видя какво се случи на политическата сцена. Незаменими и вечни няма и това със сигурност стряска.
А Бербатов изглежда като носител на промяната.
Успешен, млад, интелигентен, изградил мисленето си там, където далаверата не е първи приоритет. С ясна концепция и солиден екип, той ще се опита да извърши дезинфекция на футбола ни, доколкото тя е възможна.
И ако трябва да се завърши с аналогиите с политиката, той може да опита да не повтаря грешките на спечелилия последните парламентарни избори Станислав Трифонов.
Назидателният тон към потенциалните съмишленици може да ги превърне в опозиция. А и за двете битки е нужен отбор от единомислещи, а не от one man show.
