Никога не е добър знак, когато един мениджър се отнася хладно към привържениците на собствения си тим.
Не е на хубаво и когато му се налага след всеки мач да води спорове с журналисти, анализатори и публика, но такъв е периодът на Анге Постекоглу в Тотнъм.
Последно на австралиеца му се наложи да обяснява защо играчите му са допуснали 13 гола в три поредни домакински срещи.
"Ако хората не могат да видят очевидното, няма аз да им го посочвам", сопна се Постекоглу след неделната загуба с 3:6 от Ливърпул. "Ако очакват от мен да променя подхода си, просто няма да стане".
Напрежението около треньора расте, тъй като Тотнъм е едва 11-ти в класирането и година и половина след като той пое отбора, "шпорите" остават отчайващо непостоянни.
Феновете вече губят надежда, че точно Постекоглу може да издигне Спърс над традиционната посредственост - а някои специалисти на Острова взеха да призовават за оставката му.
Неговите критици го представят като човек, който въобще не приема сериозно идеята, че трябва да постига резултати и да печели мачове.
Но има нещо неустоимо в атакуващия стил, който Анге проповядва - неговата религия, както я нарича - особено във времена, когато футболната магия рискува да бъде загубена под шаблонни схеми и тактики, изработени до последния детайл и базирани на безкрайни анализи и данни.
Висшата лига е все по-сив и прагматичен свят, в който всеки се бори за оцеляването си.
Но в мачове като Тотнъм - Ливърпул все още виждаме придържане към определена философия и естетика, независимо от рисковете и последиците.
Футболът отчаяно се нуждае от това, от отбори като Тотнъм и от мениджъри като Постекоглу.
Наскоро легендата Греъм Сунес отбеляза колко трудна за гледане става играта в Премиър лийг - все по-малко непредвидимост и "твърде много разиграване в собствената половина, твърде много пасове от едната към другата страна".
Тотнъм продължава да бъде изключение. Серията резултати като 3:4, 5:0, 4:3 и 3:6 може да не е това, което всеки фен иска, но Постекоглу привнесе истински дух в този отбор след бездушните и трудни за издържане продукции при мрачните прагматици Жозе Моуриньо и Антонио Конте.
Съставът на Анге е осакатен от отсъствието на поне 5-6 важни играчи, но въпреки това съществуват и статистически доказателства, че Тотнъм върви в правилната посока.
През този сезон тимът отправя повече удари към вратата, вкарва повече и създава повече чисти положения, отколкото през миналия.
В първата третина от терена топката се губи по-рядко, допускат се по-малко попадения и по-малко изстрели. Почти по всеки значим показател Тотнъм бележи прогрес спрямо миналия декември.
Данните дават индикация и за различен стил в нападение.
Контраатаките са се увеличили значително, както и головете от тях, докато дългите разигравания с 10 и повече разменени пасове бележат спад.
Тотнъм играе с по-малко контрол върху топката и по-малко постепенни атаки, но повече бързи нападения.
Проблемът, както не е трудно да се забележи, са зеещите пространства, оставяни от Спърс по целия терен.
Този смел, приключенски настроен отбор е страшно зависим от няколкото играчи, натоварени с подсигуряваща роля, когато топката бъде загубена. Преди всичко, става въпрос за фундаменталния защитник Мики ван де Вен, който със своята скорост успява да запълва толкова много дупки и да предотвратява огромни беди - стига да играе.
Неговите контузии принуждават Постекоглу да прибягва до нестандартни ходове, например да пуска 18-годишния Арчи Грей на непривичен пост срещу лидерите в класирането.
В състава е пълно с други проблеми и например опорният халф Папе Матар Сар тича много, но е твърде импулсивен. А лидерът Хюн-Мин Сон е загубил ефективността си, а договорът му изтича и времето му в Тотнъм може би е към края си.
Продажба на резервата Ричарлисон вероятно би позволила на Постекоглу да се подсили с играчите, от които има нужда - поливалентен нападател, по-зрял халф и стабилен защитник.
Но доколко селекцията в Тотнъм ще проработи е съмнително и проблемите остават, а това е огромен тест за идеологията на треньора.
Всъщност английският футбол не помни по-вълнуващ тест за нечия игрова философия още откакто Кевин Кийгън водеше Нюкасъл преди три десетилетия.
Тогава Кийгън разполагаше с невероятна нападателна мощ в лицето на Алън Шиърър, Лес Фердинанд, Питър Биърдсли, Кийт Гилеспи, Давид Жинола и Тино Асприля - и понякога пускаше и петимата заедно на терена.
Накрая Нюкасъл не успя да вземе титлата през 1995/96, защото профука историческата преднина от 11 т. на върха в класирането.
"Това беше неговият стил и той не го променяше", припомни си наскоро Шиърър относно Кевин Кийгън. "Накрая му струва скъпо, защото водехме толкова много и продължавахме да нападаме и да опитваме да вкарваме. Нещо такова се вижда в този тим на Тотнъм".
Но е вярно и че сега Спърс са много по-крехки, отколкото някога беше онзи голям отбор на Нюкасъл, а дори Кийгън показваше повече гъвкавост от Постекоглу.
Срещу Ливърпул "шпорите" се хвърлиха толкова безразсъдно, колкото обичайно го правят при този треньор, макар че в защита освен тийнейджъра Грей се подвизаваше и неопитният Джед Спенс в експериментална роля на ляв бек.
Дори един от най-добрите в Тотнъм Деян Кулушевски призна след получените шест гола, че всеки футболен идеал трябва донякъде да подлежи на адаптация в зависимост от обстоятелствата.
Лес Фердинанд, който напусна онзи култов Нюкасъл през 1997-а, за да премине именно в Тотнъм, също коментира темата.
Той припомни загубата с 1:4 от Челси през миналия сезон, когато отборът на Постекоглу продължи да атакува, дори когато остана с 9 души.
"Помня, че той каза, че няма да промени начина на игра. Тогава привържениците подкрепяха това, но не реагираха по същия начин днес", отбеляза Фердинанд и добави, че липсата на адаптивност може да причини провала на мениджъра.
Но изобщо способен ли е Анге на нещо различно? Самият той не смята така.
"Не знам друг начин. В голямата църква на футболните философии аз се придържам стриктно към една религия. Отидох в библиотека с футболни книги и се задържах в секцията за нападателния футбол. Това е единственото пространство, в което се чувствам комфортно", обясни той скоро след пристигането си във Висшата лига.
Може би Анге Постекоглу никога няма да се промени, но именно заради това ще бъде помнен дълго - много по-дълго от повечето сиви прагматици сред колегите му.
