Знаково е, че именно днес отбелязваме тази годишнина.
Точно преди 30 години България не спа цяла нощ, защото се случи чудото на "Парк де Пренс", което промени толкова много съдби и ни дари с толкова незабравими моменти.
Миг магия с един вълшебен удар в последната минута прати българския национален отбор на световно първенство.
След "Парк де Пренс" и незабравимото американско лято, момчетата от националния отбор станаха най-обичаните хора у нас.
В тежки и гладни години за постсоциалистическа България, никой не е събирал толкова положителна енергия, колкото талантливото поколение, донесло най-големия успех на българския футбол.
Преди 30 години героите от САЩ '94 бяха нещо повече от успешни спортисти, те символизираха всеобщата надежда, че страната ни има достойно бъдеще в развития свят. Че можем да се мерим с най-добрите и да ги побеждаваме честно, почтено и авторитетно.
Три десетилетия по-късно трима от добре познатите герои се събудиха на сутринта на 17 ноември като най-мразените хора в България.
Чак е трудно за вярване, че това са същите всеобщи любимци и не са били заменени от някакви злонамерени двойници.
Наистина ли все още са те? Златният Емо, който ни класира с онзи страховит шут в Париж; незаменимият Данчо, препарирал германците с магическия удар с глава и изпратил България в топ 4 на света; "този невероятен Боби Михайлов", който извади двете дузпи срещу Мексико на осминафинала.
Вече няма футболен фен у нас, който да не изпитва непоносимост към тримата - превърнали се в символи на разложението в Българския футболен съюз.
Тяхната безгранична наглост, алчност и безцеремонност доведе до най-големия резил в 100-годишнината на БФС с цялото безумие около търсенето на стадион за мача с Унгария, изгонването на публиката и превръщането на протеста срещу тях в кървава баня.
Колкото и да се опитват да си измият ръцете с всички останали, не остана и един-единствен човек, когото са способни да заблудят.
Няма как да минат оправданията с УЕФА, СДВР, МВР, фенове, клубове, футболисти, треньори, депутати, кметове, строители и кой ли още не.
Никой не се хваща на обясненията, че всички други са виновни, а Михайлов и хората му не носят отговорност за нищо и нямат общо с падението на футбола ни.
Ясно е чия е вината България да се превърне в тъпана на футболна Европа след 18-годишното управление на Боби и компания.
Промяната отдавна трябваше да е настъпила. Очевидно креслата в БФС са твърде удобни с течащите милиони от УЕФА година след година, но всяко нещо си има своя край.
Някогашните герои загубиха целия натрупан авторитет и достойнство, позволиха си да затънат в блато от безочие, самодоволство и посредственост, да се оплетат в съмнителни схеми и да превърнат футбола в пленник на личните си интереси.
Крайно време е да прекратят тази агония, това тяхно радикално унижение, и незабавно да освободят футбола от присъствието си. За да съхранят частица надежда, че някога в бъдещето, след много години, ще ги помним не като гробокопачите на българския футбол.
А като онези Боби, Емо и Данчо, които ни донесоха най-голямата футболна радост.
