Димитър Бербатов и Стилиян Петров не се чувствали достатъчно обичани в България. Даже се замисляли дали да не се откажат от националния отбор...
Да бе, да...
А къде другаде ще си почиват?
Ако остане в Манчестър - Бербатов ще трябва да тренира, да се бори, да се доказва...
Друго си е да дойдеш на лагер на националния отбор. Да подремнеш на спокойствие, вечерта да излезеш да пийнеш едно, да запалиш хубава пура, да срещнеш някоя и друга готова на всичко хубавица, да потичаш леко на тренировката сутринта за тонус.
Само досадните журналисти трябва да преживееш, но те не хапят така, както тези на Острова...
Е, това си е заяждане от моя страна, но не мисля, че водещите ни футболисти използват националния отбор за нещо много по-различно.
Особено тези, които са се „продали" в чужди клубове и няма нужда да се натягат за трансфер отвъд България.
Представителният тим е чудесен начин да се освободиш от напрежението в клубния отбор.
Мачовете за обиграване се играят от „изгубеното поколение" с такава липса на мотивация, че могат да накарат и най-яростните им поддръжници да се откажат от тях.
Последният пример, загубата от Полша с 0:2, е достатъчно категоричен.
Българските национали бяха като захарен памук - меки, меки, меки.
Добре, че беше Иванков, който не искаше да получи в последния си мач за националния отбор пълна кошница с подаръци.
След жребия за квалификациите за ЕВРО 2012 написах, че имаме шанс, макар и малък, да се класираме ако Бербатов и двамата Петрови поведат отбора и изиграят квалификациите мотивирани и с цялото си сърце.
Но след „сърцатата" им игра срещу Полша, май ще трябва да забравим за това.
