Всеки процес се развива чрез кризисни точки, моменти, етапи. Кризите са знак, че нещо се променя. Наш е изборът дали да участваме съзнателно в промяна, управлявайки я в своя полза, или да я преживяваме с пасивите й. Това, казват традиционните лечители, се отнася и до болестите.
"Ще ги живеем ли, или ще ги умираме?", тоест, ще ги боледуваме ли или ще интегрираме опита, който те представляват в живота си?
Този въпрос е основен, доколкото въпросът за отношението към случващото се, и с нас, и с другите, предопределя изхода от дадена ситуация.
Статистиката сочи, че хората, които се занимават и фокусират повече върху другите, отколкото върху себе си, преживяват кризата на средната възраст по-дълбоко и продължително, отколкото другите, които са по-егоцентрични.
Този факт ни информира за една любопитна страна на така наречената КСВ (криза на средната възраст) - тя не е лично, а социално преживяване. Въпросът дали Розбинзон Крузо щеше да преживее КСВ на острова си, дори не се поставя. Или пък доживотният затворник.
Какво тогава, се случва с нас около 40-те? Официално се приема, че подобен феномен спохожда мъжете и жените между 40 и 55-60 години.
Тогава настъпват и хормонални промени, както и в пубертетната възраст. Те водят до физически промени, както и в пубертетната възраст. И, отново, както при младежите, някои стават невъзможни и неразбираеми, а други - потиснати и отчаяни. С други думи, едни реагират с активност, а други - с интровертност.
Интересно е, че на децата никой не мисли да помага (или само в крайни случаи) с хормони, лекарства и добавки, за да се справят по-лесно с хормоналните бури. Докато за възрастните се впряга фармацевтичният арсенал, а покрай него , и лекарското съсловие, и алтернативните практики.
Каква е разликата?
Известно е, че при младежите случващото е част от развитието им и то, така да се каже, трябва да се понесе в името на по-доброто, което се задава. А горната възраст я очаква, (обществото все още го приема така), по-лошо. Има силна ценностна денивелация в полза на младежката възраст.
Ако продължим още малко в същия ред на мисли, младежката възраст бързо преминава. От 20 годишна възраст нататък организмът спира развитието си и започва деградация, средно положение няма, освен ако, например, се предприемат активни и радикални мерки от типа поддържане на прочистен организъм и живот, изпълнен със смисъл, без стрес и с "жива" вода.
Биологически може и да остаряваме, но не и видът ни, не и младежкият вид, младежкото поведение, младежкото наподобяване и тиражиране. Огромна и все по-голяма част от индустрията днес - от козметичните кремове до пластичната хирургия и здравословните практики през шоу бизнеса, популярните забавления и медиите, в тандем с ценностната нагласа, че хубаво и само току-що поникналото, работи и се развива главоломно.
Какво място може да има днес в тази картина Кризата - КСВ? Ако през 70-те и 80-те години на миналия век тя изглеждаше легитимна и към нея се отнасяхме може би със снизхождение, но и със загриженост, днес тя може да бъде само обект на присмех и съжаление към хората, които "са се изпуснали". Напълнели са, с нарушен сън, спрели цигарите, ограничили алкохола, заинтересували са се от бъдещето на планетата или са се вкопчили в децата си, сприхави са, изпълнени със страхове, не ходят на психотерапия и ... често са в недобро здраве. Когато опънем зад тази сцена и българския политически тапет, тя става повече от трагична. Става патетична.
Днешната гледна точка към този представител на своята възрастова група е, че той, или тя не са извършили навреме алхимията на своето преобразяване от жертва на възрастта в неин активен носител. Справедливо ли е това или не, никой не се интересува. В този все по-светкавичен свят справедливостта е запазена за създанията без говор, а човеците следва сами да се вземат в ръце. "Изпуснеш ли се", си загубен, или загубеняк. Или, както вече се казва на български - лузър.
Това е крайна гледна точка. Съществува все още и другата, традиционната, онази от миналия век. Но тя отстъпва под стихийния напор на спа процедурите и солариумите, барби краката на 60 години и круиза с частна яхта в Норвегия на 70. Няма лошо. Но и криза няма, онази КСВ, защото никой не я признава. Никой не иска и дума да се издума, само терапевтите се подсмихват межу сесиите. Но когато дойде и техният ред ... о не, той няма да дойде. Защото няма какво да идва. Отишло си е преди да е дошло.
Не е модерна КСВ. Никак
Нека видим някои примери. Всички сме свидетели как още от началото на 90-те години книжните пазари бяха залети от книги за духовно развитие и самопомощ. И по света, и у нас. Има такива дялове и в детската литература, и в електронните медии, и в услугите и продуктите, и в хранителната, и в образователната, дори в медицинската сфера. Сякаш дойде време светът да си "спомни", че някога се е справял магически с болестта, старостта и смъртта и ето, тази работа вече може да стане широкодостъпна. Няма значение кой колко успява, подобна статистика липсва. По-важното е, че корпоративните колела се завъртяха, а с тях и човешките нагласи.
Дали г-жа Лили Иванова, доайен на естрадата в България, все още с публика и многобройни почитатели, може да бъде посочена за пример на човек, заобиколил КСВ? Доколкото ни е дадено да съдим, и от етична и от информационна гледна точка, тезата може да се потвърди. Личният живот и личните нужди са минимализирани за сметка на професионалния успех. Да успееш днес, означава да не се предадеш на възрастта и нейните тайнствени попълзновения. Те трябва да останат в тайна с цената на всичко.
Казват, че средната американска домакиня изпада в КСВ след като децата й напуснат дома, и, евентуално, но не задължително, и съпругът. Ако той не напусне, частично или изцяло абдикира тя. Отива да учи, да работи, да се влюбва и да скача с бънджи. Може би дори идва в България и запява "Калино моме". Това поне са симптомите, редом с десетки други, изброявани като знаци за КСВ.
В мъжкия вариант има желание към по-млади жени, страхове за потентността и прочее банални за всички тревоги. Има и тестове. И съвети за хормонални лечения. Само поискайте. Но както се говори, така и темата, неусетно и без да забележим, се измества. Тайничко, всеки според средствата и багажа си, поглежда към съветите какво да се прави.
Така че КСВ се оказва ловка уловка на същите онези самопомощи и скъпи или природно дадени процедури, уловени от съвременната индустрия. Имате КСВ? Нямате, ако дойдете при нас.
И още едно питане: преживяват ли циганите КСВ? А какво става в по-патриархалните семейства ? Където снахите забравят на двайсет ли са или вече на петдесет, тъй като независимо от възрастта, ролята им не се променя и свекървата продължава да ги командва и подтиска и т н. ... Или във все още запазените традиционни общества от племенен тип? Отговорът е, че подобно явление няма. И при тоталитаризма нямаше подобни глезотии. Бяха отменени.
Тук причината е в устойчивостта на ролевите позиции. Ако през периода на зрелостта не настъпи ролева криза - бях майка, а вече не съм, бях малкото момиче на татко, а вече не съм, бях любимата на съпругата си, а вече не съм - тогава няма и КСВ. Ако, обаче, ролевата доминанта е динамична, към което предразполага по-либералният модел в съвремнните общества, тогава и КСВ може да придобие от фантомна, екзистенциална плътност. Тоест, тя е нещо като ролева криза. Играла съм Жулиета като млада, ще се вдъхновя ли сега да играя Дойката? Ако съм добра актриса - да. И без КСВ.
КСВ е градска криза на средната класа, която нито е достатъчно бедна, за да е смазана, нито е достатъчно богата, за да бъде вечната Лили, или вечната Шер.
Поколението на съвременните двайсетгодишни се разполага повече в пространствен хоризонтален план по географията, отколкото в исторически вертикален във възрастта и йерархиите. Когато на социалните йерархии започне да се гледа като на отживелица, отново край на КСВ. Кой стои в мрежата срещу теб и общува през аватара на Шекспир дори не е важно. Важно е, че е там.
В този смисъл, вместо извод да кажем, че КСВ не е за всекиго, а е за закъснелите за часа по HealthBodyMind. Но ... има и поправителни сесии. Какво ли няма днес.
