Момичето-дракон

Вече знаеш коя е Лизбет Саландър. Помня, че чух за създадения от шведския писател Стиг Ларшон образ преди няколко години от един приятел датчанин. Опитваше се да ме убеди как скандинавците най-накрая щели да си имат собствен Шифърът на Леонардо, бестселър феномен.

Попитах го какво й е толкова якото на въпросната трилогия от романи, с която се пробваше да ме зариби, а той каза: Лизбет Саландър.

Обрисува я като нещо, което ще остане като Джак Спароу, като Ханибал Лектър. Онзи сорт литературни герои, които ако сте писател, циментират името ви. И съсипвате живота на 1-2 поколения, като ги заробвате в безбрежно фенстване и губене на време. Абе, създавате иконичен образ.

Година по-късно си купих първия роман от поредицата, вече преведен на английски и  превърнал се във феномена, предречен от приятеля ми. И, да - това, което беше способствало за успеха на произведението, не беше прозата на писателя. Не смятам, че темите за социална несправедливост и мизогенизъм* също бяха легнали дотолкова на сърцето на средностатистческия читател. Грабващото зрънце беше Лизбет.

Анорексично, дребно бледо момиче, цялото надупчено, с боядисана в черно пънк коса, облечена в нео готическа мода. Хакерка. Супер привлекателен образ, с който да се идентифицираш.

Въпреки че Лизбет е бисексуална, малтретирана от дете и извънредно интелигентна, като изчетете произведението, отговорът на въпроса защо толкова хора биха се припознали в нея веднага избуява. Лизбет притежава нещо есенциално за централен герой, който да буди и интерес, и уважение, и съчувствие.

Всичките й странности я превръщат в аутсайдер, почти в изрод на пръв поглед. Ежедневно се изправя срещу трудности, унижение, насилие. Ежедневно е тъпкана. Но ведно с това, тя се бори, съпротивлява, наказва, отмъщава.

Лизбет се бори в престъпността във всяка една от трите книги, но винаги е водена от отмъщение, а не от справедливост. Всъщност, убедена съм, че ако Ларсон беше извъртял нещата така, че „справедливостта" като такава да стои в центъра, то образът щеше да издиша и никога нямаше да се превърне в толкова успешен. Щеше да е една обикновена „проповедническа" проза.

Отмъщението, обаче, е нещо, с което всеки читател може лесно да бъде ангажиран. Водим го за неправилно. Обясняваме, че не кулминира в задоволство и щастие. Но веднъж наранени, копнеем за отмъщение. А когато попаднем на история, в която литературен образ, поставен в още по-неизгодна социална ситуация от нас, съумява да накаже злодеятели и да триумфира, ни става лесно да се обвържем на емоционално ниво с историята. И да заобичаме героя.

Съзнаваме слабостите му, но те са дотолкова наши собствени, че сме готови да простим на образа и определено да „викаме" за него. А това пък цели всеки писател, който желае да продава романи във висок тираж и да спечели популярност. Очевидно Ларшон е желаел това, имайки предвид, че е планирал цикъл от цели 10 романа.

Най-якото при Лизбет е, че колкото и да е нереално чудноват герой, тя нито за момент не напомня на полукомиксовите си събратя - като Булката от Убий Бил на Тарантино, например. За разлика от твърдата непоколебимост и целеустременост на Булката, Лизбет си позволява понякога да забрави раните си, да се отклони от пътя на отмъщението и да допусне грешка-две.

А още по-якото е, че и в двете филмови версии на първата част от трилогията при все ужасно различните изпълнения на Нууми Рапас и Руни Мара, успяват да пресъздадат уязвимостта й правдоподобно. И да те убедят, че може да ти срита задника.