Да кажем, че сте на изход F20 на някое международно летище и чакате отвеждане към самолета. Оглеждате се наоколо и погледът ви се спира върху налят откъм телесна маса мъжага, с глиганска глава и стърчащи от ушите гъсти, черни косми.
Препасал се е през гърди с диагоналка с размера на магарешки дисаги и е застанал разкрачен, с ръце на кръста пред гишето за чекиране, готов да се конфронтира с всеки, който дръзне да го предреди. Какво ще предположите за този човек - кой е, откъде е?
- Това е Брад Пит.
- Това е Чеченеца.
- Това не е Чеченеца.
- Друго.
"Булгар, булгар" отдавна се е превърнало в нещо като БДС, но съвсем не в положителния смисъл, какъвто този лейбъл носи по отношение на бялото саламурено сирене или шпакловката в новите жилища.
Като е писал репликата, която по популярност бият само филмови бисери като "Той ще ме цака с топла бира!", "Голям човек е дакелът" и подобни, Алеко едва ли е предполагал, че "булгарът" ще се превърне в нарицателно за нашенец, който с външния си вид и най-вече с поведението си предизвиква точно обратното на умиление и национална гордост.
Обаче ето на̀, така добре му се е получило, че образът успя да надживее епохата, която го ражда, и самият той да роди милиони свои модерни копия. А те приличат на първоизточника си не толкова по самобитната външност, мимиките, жестовете и нелепите опити за комуникация на чужди езици, колкото по това, че не могат да разберат и да се приспособят към европейската култура, към която обаче твърдоглаво настояват, че принадлежат.
Между другото, имало е момент в новата ни история, когато това е било аха-аха на път да се случи. През 30-те години на миналия век в България осезателно започва да се усеща повеят на западноевропейския културен вятър.
Той обаче е леко нефелен, защото само разклаща основите на монолита на родното еснафско мислене. Изучилите се в чужбина наши интелектуалци успяват да осигурят едва повърхностното проникване на западните ценности у нас, причината за което си я знаем: на българина и тогава, и сега му се иска да гребе с пълни шепи от благата на капиталистическия строй, но самият капитализъм му е крайно несимпатичен и би предпочел да мине без него. Културният преход обаче така и не се осъществява...
Защото идва 9-ти септември и всичко отива по дяволите.
След амбициозния опит за стесняване на пропастта между балканска България и Европа между двете световни войни и последвалото престъпното заличаване на българската интелигенция от новата власт следва период на усилено заличаване на личността, който ще остави фаталния си отпечатък върху три поколения българи.
Строителите на социализма изравят от килера на времето мумията на Бай Ганя, поизтупват я от прахта, преобличат я от потури в кафяв панталон с ръб и бяла найлонова риза с остра яка и вместо на влака за Виената го качват на москвич за провинцията. А да, и заменят бохчата в ръката му с поялник, вестник "Работническо дело" и кутия цигари "Стюардеса".
Епохата изобилства от смущаващо-карикатурни събирателни родни образи, които са поведенчески клонинги на бащицата Ганьо Балкански. Понеже войната е студена, пътешествията на българина са ограничени предимно в рамките на страните от СИВ, но той и на това се радва, защото друго си е да ти замирише на чужбинско - пък макар мирисът да е на сръбски "цигарени" дъвки.
А пък и винаги ще се намери мегдан за малко алъш-вериш. Помните ли ли как във филма от 1980 г. Рангел Станой Лелин, а.к.а Баш Майсторът, е на организирана екскурзия в Будапеща, но по едно време кръшва от групата, за да припечели от продажба на алкохол и цигари?
"Мастика гут, Булгария, сливова, Балкантурист, молим."
В уличната търговия не му провървява, а после за капак бива и измамен от чейнчаджия - пак българин, разбира се, който се представя за унгарски студент и му обещава, че изгодно ще му смени валута.
Гледаме на тези ретро соц герои - банални дребни злодеи с деформирана нравственост - с носталгия и смях. Но също и със смесица от благосклонност и съжаление, които бихме изпитали към безобидния градски идиот.
Смешното в този и в други подобни сюжети от 70-те и 80-те идва от класическия комедиен похват за разминаване между "културното" и "некултурното". Героят се опитва да компенсира дефицитите си с високо самочувствие, породено от твърдото убеждение, че не той, а западняците са прости и за нищо не стават. Че всичко е "видяно и чуто", затова и няма какво толкова да ѝ се възхищава на Европата.
В първите години след идването на демокрацията и отварянето на границите към широкия бял свят нагласата на българина се промени рязко от "удряне на келепира" и постигане на "личното наше земно доволство" към преследването на други, по-общочовешки идеали.
Несложният образ на социалистическия Бай Ганьо еволюира в набързо издялан, парцалив, но изпълнен с ентусиазъм и надежди Пинокио, който вече можеше спокойно да пътува, да сбъдва мечти и наистина да научи чужди езици! Българинът зад граница се разпознаваше лесно - най-вече от себеподобните си. И не толкова заради характерните антропологически черти.
С прическа тип "ранния Слави Трифонов" и облечен от глава до пети в цветовата гама на тъжното, източноевропейско, гастарбайтерско сивочерно, освежено тук-там с писък на червена маратонка, просто нямаше как да го объркаш с швед.
Днес разпознаването става много по-трудно и даже е невъзможно. Освен ако не носи мартеница, не чете книга на български в метрото или не държи международния червен паспорт в ръка, няма как да разбереш, че човекът срещу теб е "булгар, булгар."
Българинът в чужбина вече е изправил осанката, сменил е дрехите и може да общува, без да размахва ръце и да сочи предмети. Той е европеец и гражданин на света. И го заявява не само със спорадични вандалски прояви (като да издълбае инциалите си с монета в партера на Колизеума), но и като изпълнява на цигулка 4-та симфония на Антон Брукнер в Konzerthaus в Берлин или Queen Elizabeth Hall в Лондон.
Пътуването във времето по следите на емблематичния Алеков герой можеше спокойно да спре дотук.
Но не и преди една последна спирка - Монако, където ни отвежда най-новата реинкарнация на Бай Ганьо. Тя е двуглав змей, който социалните медии нарекоха "Пиленцата от Монако". Те са колкото интересни да се разглеждат като отделна частица, така и като поредния събирателен образ на Бай Ганьо зад граница. Новият Ганьо не само че се е самоизтръгнал от естествената си патриархално-селска среда, но и, за разлика от предходните си версии, не иска и да чуе повече за нея.
Западна Европа вече е неговият естествен хабитат, а луксът, в който е затънал - къде реален, къде илюзорен - го отличава от сънародниците, от които неистово иска да се разграничи. Този Ганьо си е у дома там, където подухва средиземноморски бриз и се носи дъх на варен омар. На него вече не му се налага да компенсира ниско самочувствие, демонстрирайки презрение към чужденците, защото той самият вече е чужденец и от позицията си на такъв определя българите като дегенерати, простаци, хейтъри и... бай-ганьовци.
Смеем се и на този образ. И пак, както и преди, комичното идва от сблъсъка между идеалите на нашата чиста и извисена личност и тази на нелепите герои на епохата.
Всичко е чудесно - забавляваме се много.
Обаче ме гложди усещането, че продължаваме да не си даваме сметка, че всъщност ние сме това, на което се смеем. И че може би ние сме отговор D. на въпроса от началото на този текст. Защото нищо чудно в очите на другите ние сме Чеченеца на изход F20 на всяко международно летище.
