Реших да ви въведа в днешната много сериозна, чак нетипично сериозна за мен тема с една смешка. Която, като се замислих, изобщо не е смешка всъщност, но пак става за предразполагане на аудиторията. Ето я:
Знаете ли, че фамилията на един от най-изтъкнатите философи и теолози на 19-и век и баща на екзистенциализма Сьорен Киркегор означава "гробище" на датски? Демек Симо Гробищарски, нещо такова.
Тъпа смешка, видяхте ли?
Понякога присядам на ниската метална оградка, маркираща параметрите на последния му дом в гробищния парк в северната част на Копенхаген, и му се чудя на гениалното пророчество.
Като как така този синеок хубавец със засукани къдрици е прозрял от какво ще страдаме ние, неговите съвсем-не-съвременници, два века по-късно? При това без да е имал дарбата на Нострадамус, баба Ванга или маговете от телевизия "Евроком"!
Това, което Киркегор е мислил за философски конструкт, за абстрактна идея, а именно загубата на Аз-а в съвременното общество, чувството за изолация и безсилие, днес е повече от реална психиатрична диагноза.
Ангстът¹, едно време дефиниран като метафизически страх от смъртта, уродливо отроче на вродения човешки ужас от наказание заради извършения първороден грях, вече няма нищо общо с библейските фантасмагории.
Параметрите на този екзистенциален страх в началото на второто десетилетие на 21-и век вече са повече от реални. Ангстът е толкова истински и осезаем, колкото махмурлук след осем бири и дванайсет шота текила. Колкото кървящ хемороид. Колкото ревяща Червена шапчица, загубила червената си шапчица.
А Адам, Ева, Змията, Ябълката и Първият секс нямат нищо общо с него.
Ангстът е в нас и ние сме в ангста. Защото в по-малка или по-голяма степен изглежда, че всички се боим да живеем. Днес и сега.
Друсам, защото ме е страх
Идеята за този текст ми дойде, след като прочетох статия в един датски всекидневник за тяхната 23-годишна поп-звезда Хюго Хелмиг (нещо като нашия Папи Ханс, само че по-просто облечен и без гадже-актриса), който само преди няколко седмици официално качи успешната си музикална кариера на трупчета "по здравословни причини."
Оказа се, че той, както и още 400 хиляди негови съграждани, страдат от "angst" или социална фобия - хронично психическо заболяване, характеризиращо се със силни, често неподлежащи на съзнателно контролиране пориви на сковаващ страх, отключващ се в различни социални среди.
Физическите симптоми са повече от неприятни: сърцебиене, тремор, затруднено дишане, гадене и замайване, усещане, че мозъкът ти блокира, мускулно напрежение.
В случая с Хюго Хелмиг младежът се е опитвал в продължение на последните няколко години да се справя с фобията си с помощта на наркотични средства. Обаче в един момент дрогата престава да действа, а пристъпите става толкова силни, че му пречат на пътуванията и музикалните изяви.
Хюго решава, че трябва да се оттегли и да потърси специализирана помощ. За да не откачи. За да не умре на сцената.
Когато абстракцията се превръща в реалност
Екзистенциална тревожност е концептуалната дреха, в която учените хора в наши дни обличат философското понятие на Киркегор. И ако сте от тези скептици, които се чудят като каква ще да е тая поредна префърцунена пе*ерастия на западняците, нека ви спестя ровенето в Google.
Да си екзистенциално тревожен не е да пийнеш две уискита, за да не наакаш от страх, докато самолетът ти отлепя от пистата. Не е и страх от змии, хлебарки, тъщи и други подобни твари.
Тревожността невинаги е фобия от нещо и определено не трябва да се бърка с тревожно разстройство. Притеснението, че ще се провалиш на изпит или чувството на безпомощност и страх, докато чакаш да излязат резултатите от биопсията ти са стандартни пристъпи на тревожност, които всеки изпитва в ежедневието си.
Ако обаче пристъпите са дълги и се проявяват без наличието на конкретна причина, работата отива на разстройство.
Адът, това са другите
Когато изрича тези думи, Жан-Пол Сартр, без да иска, дефинира същността на социалната фобия като една от формите на тревожността².
Тя се проявява най-често, когато човек е поставен в ситуация, в която се страхува, че ще бъде критикуван, съден или унижен. За да онагледя една такава ситуация, ще дам пример с хлапе, което се скъсва да реве всеки път, когато го водят на детска градина.
Това, което родителят взима за лигавене и глезотия, всъщност почти сигурно е проява на социална фобия. Ходенето на детска е първият по-сериозен сблъсък на индивида с обществото, макар и в умален негов размер, а това, пак според Сартр, е най-голямата му трагедия.
Защото, както той твърди, човек е "осъден на свобода", а животът му сред другите води до психози и отчуждение.
Без да си даваме реална представа за това, погледът на другия ограбва света ни, защото другият винаги ще се стреми да ни подчини, обезличи и опредмети.
Ерго, адът - това наистина са другите. Другите са заплахата за нашия живот и за свободата, която ни е дарена по рождение. Тотално противоречивите чувства на свобода от една страна и за отговорност от друга натоварват индивида постоянно да търси цел в живота и да живее според тази цел. А това е изтощително, Боже мой, колко изтощително е само!
Така че когато детето реве и се дърпа и когато вие самите получавате сърцебиене всеки път, щом се качите в градския транспорт на път за работа, вече знаете какво е - просто другите ви напрягат и вие не искате да си играете с тях.
Иначе казано, запътили сте към ада. Вашият личен, custom-made³ ад.
"Какво ми дишаш на пресекулки - я, моля ти се, зѐми се стѐгни!"
Много вероятно е да чуете тази фраза, при това казана с порицателен тон, ако решите да споделите на някого за пристъпите си на тревожност. Затова и много хора не споделят - притесняват се, че другите (пак те!) ще ви сметнат за откачалка, потенциален пациент на Карлуково или, в най-добрия случай, за превземка.
За съжаление в България се обръща малко до никакво внимание на "модерните" психични заболявания - и това на фона на пандемични размери, които са придобили през последните години!
Само в САЩ един от всеки петима американци страда от форма на тревожност. Понеже живея в Дания през голяма част от годината, мога да говоря с цифри за положението в тази конкретна страна.
Всеки трети датчанин е диагностициран с някакво психическо заболяване, а това прави някъде към 580 хил. души (35 хил. от които са деца и подрастващи), а както споменах по-горе, 400 хиляди от тези случаи са на хора, страдащи от тревожност. Както и Хюго.
И преди българското копеле (използвам думата в жаргонния ѝ смисъл на "много готин пич, който знае всичко и не се занимава с глупости") да възкликне: "Мани ги тия - калпавият климат и педофилията ги е побъркала", бързам да кажа, че е напълно възможно всъщност ние да ги изпреварваме по процент от населението, страдащо от някаква форма на тревожност.
Просто в държави като скандинавските, където хората са наясно, че не всичко се оправя с 200 грама ракия, се обръща сериозно внимание на проблеми от такъв характер, защото се оказва, че, нетретирани, те нанасят сериозен удар върху икономиката и обществото като цяло.
Тъй като лечението на психически заболявания като тревожност и депресия в Дания е безплатно, то струва на държавата годишно 14 млн. крони! Един курс oт няколко сесии при психоаналитик излиза към 4,400 крони (1,200 лв.), а в психиатрично заведение - 23,000 крони (6,000 лв.).
И известните също страдат
Но хубаво стана, че поне започнаха да си го признават публично и че това се превърна в нещо като мода напоследък, защото по този начин помагат да се повиши социалната ангажираност към психическите проблеми.
Списъкът на звездите, които не се срамуват да говорят за фобиите си, се разрасна доста напоследък, и включва имена като Опра Уинфри, Кирстен Стюарт, Миси Елиът, няколко от Кардашиянките, Кристен Бел, Ема Стоун, Деми Ловато и още, и още.
Само преди няколко дни в откровено интервю пред Vogue певицата Адел разкри, че причината зад драстичното ѝ вталяване не е суетата или бруталните изисквания на шоубизнеса да изглеждаш като един милион долара, а ужасните пристъпи на тревожност.
Установила, че успява да държи заболяването си под контрол, когато тренира, и затова прекарвала във фитнеса по няколко часа на ден. Очевидно високите нива на серотонин успешно ца̀кат всеки вид екзистенциален страх!
Така че, пичове, ако ще се борите с демоните в главата си, които ви пречат да функционирате нормално в ежедневието, физическата активност може би е вашето лекарство.
Вместо заключение
Знаете ли, ще взема да се направя на Адел и да споделя, че и аз страдам от форма на тревожност. Моето е PTSD - така може би сте го чували по американските филми: Post-Тraumatic Stress Disorder или посттравматично стресово разстройство.
При мен се отключи от два скорошни инцидента, довели до сериозни травми и последвали операции, от които се възстановявах в продължение на месеци.
Сега, когато уж съм излекувана и уж в добра физическа форма, все още получавам паник атаки, когато трябва да прекося булевард например, защото си представям как се подхлъзвам на нещо, падам и си чупя крак, а през това време светофарът се сменя и върху страдащото ми, безпомощно тяло връхлитат Saab-ове, мотори и сини пощенски камиони.
Страх ме е в автобуса, страх ме е в метрото, много често, като виждам гълъб да прелита ниско над главата ми, пак ме е страх. Страх ме е, че ще се инвалидизирам, че обществото ще ме отхвърли заради недъга ми, че ще престана да пиша, че няма да имам пари...
Страх ме е също, че приятелите ми ще ме изоставят и повече няма да ми се обаждат, че роднините ми ще умрат преди мен, че ще се сбръчкам, че ще спрат любимите ми сериали, че не съм достатъчно добра за този или онзи, за вас дори, които четете този текст, макар че не би трябвало да ми дреме кои сте и дали харесвате написаното от мен. Страх ме е от много неща, но най-много ме е страх от страха.
Това, което се опитвах да кажа посредством всичките 1,500 думи дотук не е, че някакви си датчани и американци, дебелата допреди две години Адел и по принцип лудата Вучето чисто са превъртели, а че това, което се случва в главите ни и ни плаши, не се случва само на нас и изобщо не е за пренебрегване.
Защото, повярвайте ми, няма да мине, ако не му обръщаме внимание. И защото, мили ми читатели, страхът от утрешния ден, дори от това, което може да се случи след десет минути, страхът от гълъбите и от другите хора не е някаква измислица-премислица.
Това е реален проблем, който, пак казвам, е придобил такива пандемични размери, че ако в скоро време не започнем да се грижим по-добре за менталното си здраве, COVID, ракът и чумата ще ни се струват като "паднах и си ожулих коляното" пред щетите, които той ще ни докара на главата.
[1] Angst е оригиналното наименвание на термина.
[2] Други форми са паническото разстройство, посттравматичното стресово разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство, хипохондрия, както и някои фобии.
[3] Направен по поръчка.
