Всяка година около 3 март винаги има множество спорове - дали това трябва да бъде националният празник на България, дали не е срамно, че чужда армия ни освобождава, дали със Санстефанския мирен договор руснаците всъщност не правят мечешка услуга на България, дали след Освобождението не започват да третират Българската държава като свой сателит (и така до ден днешен)...
Поводите за спорове са много. Едно обаче е сигурно. 3 март 1878 г. поставя началото на Третата Българска държава и е символ на онази голяма мечта за Голяма България, за Санстефанска България която ще дава повод за обединение на поколения българи след това.
Да, няколко месеца след подписването на този предварителен договор по време на Берлинската конференция мечтите за обединена и силна България ще са сринати със земята, а териториите, населявани с българи, ще бъдат разделени на 7 части, а самото ново българско княжество остава подчинено.
Това разделение обаче по-късно ще е причината българите от онова време да имат в сърцата си стремежа да съберат разпокъсаните парчета от родината си и да върнат тази митична територия на Санстефанска България.
След убедителните победи на руската армия, подкрепяна от българското опълчение, струи оптимизъм. На 31 януари 1878 г., е подписано примирие с османците и руската дипломация започва да подготвя мирен договор, който да постави началото на новата българска държава, да осигури придобивки за себе си, за Румъния, за Черна гора и за Сърбия.
Още преди да бъде сключено примирието, граф Николай Игнатиев, дотогавашния руски посланик в Цариград, изготвя два варианта на бъдещия договор за мир – умерен, който да се прокара по-лесно и да осигури умерените цели на Русия към момента и радикален, предвиждащ независимост за България и огромни териториални придобивки за Гърция, Сърбия и Черна гора.
Император Александър ІІ предпочита все пак по-умерения вариант. Канцлерът Горчаков изказва мнение, че тази версия на договора е толкова скромна, че очаква да бъде приет без уговорки от другите Велики сили. И единственото притеснение на руското правителство е как общественото мнение в страната, очакващо много повече, ще приеме толкова умерен вариант.
Още обаче с Одринското примирие се подписва съдбата на Санстефанския мирен договор. Нито една от Великите сили не харесва текстовете в бъдещото споразумение между Русия и Османската империя.
Знаейки тогава, че този договор ще е просто временен, граф Игнатиев започва да подготвя очертанията на свободната българска държава. При чертането на граници основните съображения не са етническите реалности, а стратегически и други "висши съображения".
Такава е позицията и на руското правителство. То допуска Цариград да си задържи част от Косово, а в замяна на това Сърбия е компенсирана с български земи.
По този начин сърбите получават Ниш, а Румъния - Северна Добруджа (като утешителна награда за крал Карол I за загубата на Южна Бесарабия в полза на руснаците). За да не се сърдят българите, в техните бъдещи земи се включват други земи, където обаче мюсюлманското население е повече от християнското.
Каква е целта на тези териториални "кръпки" и раздутата територия, която България ще получи? Благодарността на българския народ към Русия - поне такава е идеята на граф Игнатиев. За сметка на това тези, които разрушат този блян, ще загубят влиянието си по тези територии.
Междувременно преговорите започват. На 13 февруари в Одрин пристига първият член на турската делегация - външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият - Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин.
Срещу тях от руска страна стоят граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов - началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград.
Още от началото преговорите вървят трудно. На 24 февруари се изпраща руски отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано - днес квартал Йешилкьой, част от предградието Бакъркьой, разположено на 10 км. от историческия център на Истанбул.
Там, в къщата, където е настанен граф Игнатиев, преговорите продължават. Междувременно в Сан Стефано пристига и Великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ на руските войски.
На 28 февруари преговорите са прекъснати. Пълната липса на напредък в дипломатически план кара руската страна да заяви, че няма да седне повече на масата за преговори, а граф Игнатиев уведомява княза, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението – подновено.
Така в околностите на Сан Стефано руската армия се строява на линия в посока Цариград, подготвяйки се за марш. Въпреки че това е просто блъф, демонстрацията на сила сработва и османците се връщат на масата за преговори далеч по-склонни на отстъпки.
Най-сетне, на 3 март (19 февруари ст. ст.) прелиминарният мирен договор между Руската и Османската империя е подписан. Руснаците настояват той да се подпише именно на тази дата в чест на годишнината от възкачването на император Александър II на трона в Петербург.
Няколко месеца след това, недоволните от Санстефанския мирен договор Велики сили свикват Берлинската конференция и прекрояват за пореден път картата на Балканите. В следващите над 50 години тя ще се променя многократно.
От 3 март 1878 г. обаче българите получават признанието за своята държава. Тя не става факт веднага, след този договор пред държавата предстои дълъг и труден път на себеутвърждаване, трагедии и национални катастрофи, но именно тази дата дава мечтата за голяма България - онзи национален идеал, който ще обединява българите поколения наред.
