Безкрайна шир от пясък и миражни оазиси - такава картина най-често изскача в съзнанието, когато се заговори за най-голямата пустиня на Земята. Величието на жълтото ѝ пясъчно море е описвано и в много арабски приказки.
Всъщност Сахара не винаги е била такава, каквато всички днес я познаваме.
Преди хиляди години преобладаващите жълти нюанси на пясъка са били заменени от тучна зеленина и буйна растителност, местното население се е занимавало предимно с лов на дивеч и дъждът не е бил рядко явление.
Скрит между скалните отклонения на река Нил, археологическият обект Сабу-Джади разказва точно това, благодарение на повече от 1500 скални рисунки. Те обхващат 10 хиляди години от човешката история в региона.
Археолозите все още не са определили кога точно древните нубийци, населявали тези места, са издълбали въпросните изображения, но едно е сигурно - забележително добре запазените офорти на хипопотами, крокодили и лодки обрисуват значително по-различен свят от сухия пустинен пейзаж, който сега обхваща голяма част от Северна Африка. Чрез него днес има възможност да бъде хвърлен поглед към зеленото минало на Сахара.
Зад важността на тези рисунки и дълбоката история, която мястото обхваща, Сабу-Джаби предоставя детайлно описание на живота на хората - как са се приспособявали и оцелявали, когато най-голямата пустиня в света е започнала да се оформя около тях.
Климатът в региона някога е бил много различен от сега.
Въпреки че се смята, че пустинята е на около два-три милиона години, по време на т.нар. Африкански влажен период (13000-3000 г.пр.Хр.) сезонните мусони от Централна Африка са се насочвали на север, осигурявайки обилни валежи в северните части на континента.
През този период Нил се разраства, тъй като се захранва от безброй пълноводни потоци, които се промъкват в зелената плодородна равнина, подобно на саваните в Кения и Танзания.
Заради благоприятната среда районът бил изпълнен с огромни стада от слонове, жирафи и газели, а богатата растителност и разнообразните животински видове предлагали на хората богат ресурс от храна.
Всички скални рисунки в Сабу-Джади са именно нещото, което доказва и разказва за тази отминала и отдавна забравена епоха.
Тази най-ранна форма на сахарското скално изкуство е известна като Фазата на Бубалин. Макар това да не е единственото място с древни петроглифи, изобразяващи екзотичните диви животни в Сахара, той е първият такъв документиран в Судан и остава единственият, достъпен за посетителите днес.
Отвъд това изкуство, други доказателства за това, че древните хора са били силно свързани с животните, са разкопките. Там са открити едни до други останки от животински кости, натрошени каменни инструменти и древни огнища.
Развитието на скалните рисунки показва нова фаза от живота по тези земи - появата на кравата по скалите на Сабу-Джаби е доказателство за важна обществена промяна, която вероятно е предизвикана от променящия се климат.
Когато сезонните мусони започват да се появяват все по-рядко, както хората, така и животните започнали да мигрират по-близо до бреговете на Нил. С постепенното засушаване влажният период достига своя край и около 3500 г.пр.Хр. се формира Сахара - такава, каквато я познаваме днес.
Може би в отговор на тази промяна, местните жители започнали да разчитат все повече на отглеждането на домашни животни - крави, овце и кози.
Този преход към пастирството често се използва за посочване на началната точка на неолита и началото на пътя към онзи бъдещ момент, в който хората са започнали да създават постоянни места за живеене, а земеделието е станало основен техен поминък.
Но по онова време, когато Сахара започва да се оформя, животновъдството и значението му нарастват, което се превръща в отправна точка за търговията и икономиката на Судан, останал неразделна част от живота на пустинята и няколкото коренни номадски племена, продължаващи и днес да бродят из района със стадата си.
В момента обаче местните жители са поставени пред нова промяна, която може отново да повлияе сериозно на тези, които наричат Сахара свой дом.
Ако за някои появата на дъжд е силно желана и приемана като дар, то за хората в пустинята това е нещо, което ги кара да се страхуват и да се чувстват несигурни за бъдещето.
Някои казват, че пясъците на Сахара отново ще се превърнат в тучна зеленина, други - че пустинята просто ще се разраства. Но каквато и да е истината, местното население ще бъде принудено да се адаптира така, както техните предци е трябвало да приемат пясъчните планини за свой нов дом.
