Най-лошите солови албуми на всички времена

Musiccafe, по Ultimate Classic Rock 09.01.2015, 03:36

9. Whitford/St. Holmes (1981) – Брад Уитфорд и Дерек Ст. Холмс

След като Aerosmith се разпадна на парчета в началото на 80-те, членовете на групата опитаха да поемат в други посоки. И The Joe Perry Project всъщност не беше никак лош. Е, не беше на нивото на Aerosmith, но и не падна до степен да пълзи на дъното заедно със съвместния албум на Брад Уитфорд и Дерек Холмс.

Взимаш двамата джентълмени в поддържащи роли в своите групи (Уитфорд като китарист на Aerosmith и Холмс като вокалист от бандата на Тед Нюджънт) и какво получаваш? Двама джентълмени, които не могат да пишат песни. Страхотно!

Снимка: Getty Images

8. Gone Troppo (1982) – Джордж Харисън

И четиримата от The Beatles са произвели поне по една самостоятелна плоча, достойна за топ предложенията в тази класация, но Джордж Харисън със своя Gone Troppo (австралийски израз за някой, който си е изгубил ума) прибира наградата от името на целия отбор.

Все още разтърсен от смъртта на Джон Ленън през 1980 г. и очевидно разсеян покрай заниманията си с правене на филми и състезания с коли, Харисън откровено е претупал албума и след това си е взел петгодишна почивка от правене на музика. Ами какво да кажем? Колкото по-големи са очакванията, толкова по-голямо е и разочарованието – съжаляваме, Джордж, и благодарим на теб, Ринго.

7. She’s the Boss (1985) – Мик Джагър

В средата на 80-те вие сте певец на може би най-голямата рок група в историята и благодарение на един изненадващ хит (Start Me Up) бандата ви е навлязла успешно в MTV ерата. Какво правите в такъв случай? Казахте ли „Зарязвам всичко останало и се хвърлям в първия си солов албум, с който разочаровам цялата си фен база и вбесявам за години напред основния си музикален партньор”? Хей, вие трябва да сте Мик Джагър!

Защото точно така постъпи той, когато реши, че Rolling Stones могат да си гледат работата и е време Джагър да покаже на света какво може да направи сам. Какво направи всъщност? Направи един от най-бързо остарелите и блудкави соло албуми на всички времена. А Кийт Ричардс не му говореше с години задето опетни сравнително чистото име на Rolling Stones дотогава.

Ричардс направи и още нещо – издаде размазващ солов албум (Talk Is Cheap) няколко години по-късно, който си остава любим на феновете на Stones и до днес.

6. KooKoo (1981) – Деби Хари

Мнозина бяха убедени, че Blondie е просто име на певица, та се налагаше постоянно да се уточнява, че те представляват цяла банда. Важността на това уточнение пролича, когато зли изпълнителни продуценти най-сетне убедиха певицата на Blondie Деби Хари да издаде солов албум през 1981 г. с подкрепата на дългогодишния си приятел и колега в Blondie Крис Стейн.

KooKoo обаче си остава разочароваща колекция от пост-диско поп, фънк и разхвърляни рап елементи, която звучи като особено лош ден в офиса за продуцентите и основни композитори Найл Роджърс и Бeрнард Едуардс от Chic. В същината си албумът представлява вариация и разводняване на хитовия сингъл на Blondie Rapture, минус магията, която привнасят останалите от бандата.

5. Two Sides Of the Moon (1975) – Кийт Муун

Легендарният барабанист на The Who винаги е блестял с таланта си, но не и с решенията, които взима. В момент, когато колегите му от бандата Роджър Долтри и Джон Ентуисъл вече са издали самостоятелни албуми, а Пийт Таунсенд е бил в процес на написването на своя, Муун също решава да се пробва.

И може би това щеше да е добра идея, ако той се беше заел да демонстрира нечовешките си възможности на барабаните. Вместо това Муун почти не хваща палките и вместо това се съсредоточава върху печално известните си вокални заложби, за да изчурулика серия от сърф рок кавъри с обща дължина 32 минути.

Критиците разнищиха Two Sides Of the Moon, феновете не си го купиха, а вие самите сигурно въобще не сте го чували. Но по някаква причина албумът беше преиздаден през 2006-а със зашеметяващите 41, да ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЕДНА, бонус песни. Дори самият Кийт не би се сетил за толкова откачен ход.

4. Let Me Rock You (1982) – Питър Крис

Изкушаващо е в тази класация да дадем колективна награда на всички от KISS, но техният барабанист Питър Крис все пак излиза едни гърди напред с няколко кошмарни албума от края на 70-те и началото на 80-те.

Let Me Rock You заслужава да бъде отличен не само заради безчувствения си поп рок и сладникавите балади, но и заради нелепия портрет на обложката на току-що изкъпания Крис. Благодарим, но нямаше нужда.

Снимка: Getty Images

3. Schizophonic (1999) – Джери Халиуел

Все някой трябва да бъде излъчен като представител на всички злокачествени самостоятелни кариери, произлезли след участия в злокачествени групи. Джери Халиуел ще има тази чест, тъй като първа от Spice Girls се пробва със солов албум.

Всъщност Schizophonic се представи успешно на пазара и три от четирите му сингъла стигнаха номер 1 във Великобритания. Но само пробвайте да ги послушате и ще разберете защо Spice Girls в пълната си формация не бяха нещо чак толкова нетърпимо.

2. Standing in the Spotlight (1989) – Дий Дий Рамоун (под псевдонима Дий Дий Кинг)

Един от най-големите звукозаписни провали в историята и живо доказателство, че свиренето в рок банда може да те побърка. Дий Дий Рамоун преоткрива себе си като пишман рапъра Дий Дий Кинг след десетилетие на злоупотреба с наркотици, разочарования и скандали в The Ramones.

Само няколко месеца преди да напусне групата, и тъкмо излязъл от рехабилитация, той издава Standing in the Spotlight като потвърждение за връхлетялата го криза на средната възраст. А в една от песните (German Kid) счита за уместно да рапира на английски и на немски...

1. The Golden Scarab (1974) – Рей Манзарек

Ако има албум, който наистина е поставил под въпрос постиженията на легендарна банда, това вероятно е плачевният опит на Рей Манзарек да намери живот след The Doors.

В непреднамерено забавния The Golden Scarab клавиристът изсипва мъчителни кабаре песни с банални текстове и неуместни опити за Doors-изми в тях. Опитайте се да чуете само титулната песен и Джим Морисън ще ви залипсва болезнено, дори никога да не сте харесвали The Doors.

Да поговорим за една неприятно често срещана история. Имаме си любими музиканти от любими банди, които рано или късно, по различни подбуди, решават да издадат солов албум - често с идеята да започнат самостоятелна кариера далеч от сянката на останалите от своята група.

Този албум обаче не струва.

И не просто не струва, ами ни кара да се чувстваме брутално излъгани във фенщината си, болезнено подведени от идеята задължително да чуем творчеството на човека, който толкова ни е радвал като част от някоя страхотна формация.

Тук дискутираме най-плачевните солови албуми на всички времена, като критерият при тях е, че авторът им в някакъв предишен момент е бил част от успешна и обичана група.

Със сигурност няма как да си спомним всички албуми от тази категория, но ще сметнем това за защитен механизъм. Посочените от нас може да са се продали прилично, даже може да са разтърсили класациите - но това не го прави по-малко скапани. Възможно е и искрено да харесвате някои от тези албуми, но уви, не и ние.