Циганин не обидна дума. По-скоро в моите очи това е определение за човек, който води безгрижен живот - хора, за които, признавам си, не знаех много. Те тръгват от Индия преди векове и се пръсват по целия свят.
По време на нацизма в Германия биват преследвани и убивани. След войната започва период на търпимост, но и на остро недоверие. Когато идваха при нас като деца, ние трябваше да се прибираме по къщите, а майка ми събираше прането от простора. Естествено, никой не им отваряше вратата, когато предлагат килимите си.
В близост до мястото, където живея, по време на войната е имало трудов лагер - малки бараки, с малки огради, отделени от пътя с висок плет. След края на войната те бяха поверени на строителна фирма. В тях живееха роми, а техните големи коли и каравани бяха разположени в малките градинки. Но това беше тогава. Сега изглежда, че са се нанесли другаде и на тяхно място са дошли нови аутсайдери: пънкарите - също толкова миролюбиви, колкото и техните предшественици. На никого не правят нищо лошо, въпреки че хората странят от тях.
По време на пътуванията ми в България преди промените от 1989 г. ми правеше силно впечатление, че ромите бяха силно представени по курортите. Жените поддържаха цветята по алеите, мъжете свиреха и пееха по заведенията или разхождаха мечка на синджир, която танцуваше под звуците на гайда. Изглеждаше сякаш те са част от туристическата индустрия и като че да се бяха настанили добре в нея. Ромите и българите почти не си контактуваха. Освен като музиканти и мечкари, заработваха от обменянето на пари на улицата.
В един момент обаче и в България дойде края на комунизма. Туристическата индустрия започна да се съобразява с предполагаемите очаквания на западните гости. Резултатът беше, че много ресторанти с типична местна кухня затвориха или смениха храната с европейска. Изведнъж вече нямаше място за ромите - те бяха първите отпратени. За алеите вече не грижеха ромските жени - бяха останали само две работнички за целия курорт и те бяха толкова натоварени, че не им оставаше време да се погрижат за всички цветя.
Днес в българските курорти почти не се виждат цигани. Малкото останали опитват да правят търговия с плодове. Част от тях лъжат и хитруват: казват цената, която е крайно завишена, едва когато клиентът вече държи в ръце стоката. Някои туристи плащат, защото ги е страх от скандали. Но не всички - когато дойде милицията (бел. р. полицията), ромите си плюят на петите и дим да ги няма.
Днешните времена са трудни за ромското малцинството - 20 години след падането на желязната завеса почти няма промяна по отношение на предразсъдъците, с които тези хора са натоварени.
Нещо повече: конфликтите ескалират напълно неконтролируеми, а пропагандата на възраждащите се след 1989 г. права в Източна и Централна Европа свърши останалото: сегрегация, изолиране в гета, нападения, често завършващи със смърт.
Не мисля, че ромите са тези, които не намират покой, по-скоро ние, сме жертва на жалкия си страх от нещо, което не разбираме и което ни е чуждо.
