Всяка година на 2 юни, щом на обяд прозвучи сирената и призове към обща почит на Ботев и падналите за свобода, с надежда се оглеждаме за онези сънародници, които не я чуват, погълнати от ежедневните си занимания. Очакванията ни не остават излъгани, пълно е с такива, които даже и от формална куртоазия не запазват минута покой, за да си почоплят телефона или да дръпнат един фас.
Те продължават да се движат и то не защото са лоши патриоти, безродственици и не ги е еня за смъртта на героите. Макар действията им на пръв поглед да изглеждат напук на историческата памет, те всъщност са съществена част от нея.
Освободителните ни борби никога не са се отличавали с особена масовост и е някак си е нереално, ненашенско да очакваме кой знае каква задружност от дистанцията на времето. Онези с неотложните ангажименти и забързаното ежедневие също отдават заслуженото на Ботев и бунтовници, само че по начина, по който са го правели голяма част от съвременниците им - игнорирайки ги. Така националната ни линия на поведение си остава константа.
В "Записки по българските въстания" Захари Стоянов описва един твърде емблематичен епизод: "Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме "бунт" и "на оръжие", но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше. - Възможно ли е да излезе и тук заарска работа? - питаше ме Икономов".
Заарската работа е препратка към фиаското на въстанието в Стара Загора, където въпреки обещанията и патриотарските клетви, се събират само шепа хора. Останалите се скриват, намират оправдание да не дойдат или просто не обръщат внимание на случващото се. Не че не искат свобода и братство, просто не са убедени, че си струва усилията. И до ден днешен неучастието е съществена част от визията ни за промяна.
Желаем по-добри времена, но ако е възможно да не ни занимават с постигането им. Затова "заарската работа" е чудесен термин за начина, по който ние вършим важни неща заедно. Почитта на героите би трябвало да е най-лесното сред тях, но парадоксално и то не се получава по най-добрия начин.
От друга страна обаче фиктивният, колеблив и незаинтересован стил е най-адекватен за характера ни. Така че нищо чудно, че в минутите за покой някой бърза. Така се прави по български. Другото би било нагла лъжа спрямо светогледа ни.
Затова и твърдим, че се оглеждаме с надежда за онези, които не спират на сирената. Те са важни, дори бихме казали ценни. Те са хората, които традиционно са смятали Ботев за наивна лудетина и освободителното движение за нечия друга задача. 2 юни е и техен празник, защото ако не бяха те, падналите за свобода вероятно щяха да са с по-дълга продължителност на живота, а и извънредността на геройството е видима само на фона на ежедневното и профанното.
Не че спирането на сирената в случая е особен героизъм. Напротив - в него също се крие заарска работа, понеже едно е да уважаваш формално бунтарите, а съвсем друго да осмислиш посланието им през вековете и също да бъдеш бунтар срещу статуквото. Но все пак е нещо някакво минимално усилие да направиш нещо заедно с другите, макар да не си убеден в практическия му смисъл.