Събирайте си мозъците. Денят на Голямото умуване, драги близък и далечен електорат, е заради вашето свещено право на глас. На тезгяха са полегнали над 300 еврокандидати - и казват, че вие имате думата. Че решавате всичко. Те навъртяха обиколки по медийната писта цял един месец преди това - с усмивки, мускули или писъци. Дойде време да преценим дали заслужават бюлетина или не.
На теория така работи представителната демокрация, където суверен е народът. Но ситуацията в нашата версия с олющената фасада е малко по-различна. Изборът е сложно понятие, дори казват, че реално липсва, а най-голямата „партия" е тази на негласуващите. Така през 2009 г.малцинство от 39 на сто от имащите право на глас избира българските представители в Брюксел.
И този път не греем от ентусиазъм, особено заради вялата предизборна кампания, в която по-обсъждани бяха Русия и Украйна (за вътрешнополитически цели, разбира се), отколкото отворени въпроси като федерализацията на ЕС, Банковия съюз, нашествието на евроскептиците или окончателното ни оставане в аварийната лента на желания от мнозина формат „Европа на две скорости".
Отчайващо
Липсата на европейски разговор бе толкова умело компенсирана с битовизми, жълт оттенък и пропаганда в стила на Студената война, че замириса на организирано мероприятие. Дежурната операция по стягане на твърдите ядра и отблъскване на свободни електрони пак е в ход, но този път вотът на 25 май прибоди драматичната тежест на прелюдия към предсрочни избори.
Вместо да погледнем към бъдещето и към по-голямата картина, в която се намираме, отново бяхме върнати към старите клишета: „Избери по-малкото зло", „Или с Русия, или със Запада", „България за българите", „Всички са маскари" и най-ефективната сентенция „Няма смисъл да гласувам, защото един глас нищо не променя".
В този депресивен цикъл доста по-адекватен изглежда въпросът как да прекараме почивния ден или каква да е вечерята. Когато отвратените отпаднат, остават лоялните и заслепените, които слабо се интересуват какви точно са изборите. И това неведение, което не една телевизия показа, е чудесно за партиите.
Всъщност, те не искат да мислим, още по-малко да задаваме въпроси. Просто някой трябва да напълни урните и да материализира „волята на народа" (не че няма как да го направят достатъчно успешно и сами). Механизмите за контрол и търговия на гласове, да не забравяме и ЕГН-тата, са само една част от дългия списък с причини за ширещото се отвращение от политиката.
Извън мирновременните (в последно време не чак толкова) 24 часа преди всеки вот, ние, близкият и далечен електорат, сме странични наблюдатели на постановки и всякакъв род активности, пробутвани за реална политика. От време на време надаваме глас срещу нечии поразии или цялото статукво, но от това обикновено нищо не произлиза. Тогава никой не ни чува.
Демокрация сега
Сякаш имаме думата само в определени дни, фиксирани през няколко години. Тоест - от нас се очаква да се строим в редичка по един и трезво да изпълним функцията на гласоподавател. През останалото време имаме право да бъдем отвратени и да оставим хората във властта на спокойствие.
Това чувство надали е някакъв български синдром, но е факт, че у нас доста хора не виждат вариант, който да заслужи доверието им. Хубавото е, че на тези избори имаме възможност за преференция на кандидат, който се струва убедителен на нас, а не на партийните лидери. Който да изберем и да държим отговорен.
Демокрацията изисква непрекъсната чувствителност към проблемите и решенията, които се предлагат, към личностите, които се избират и техните действия. Тя значи протегната ръка, диалог, разбиране на другия, а не отблъскване. Когато отвратеният и заслепеният, далечният и близкият електорат постигнат съгласие. Или поне направят опит. Точно тук се късата веригата.
Първо - много малко хора вярват в такава романтична представа, второ - обществото ни изглежда непреодолимо разделено. А това сваля летвата за политиците прекалено ниско - и те не се притесняват да ни го демонстрират. До степен в която няма нищо европейско в европейските избори.
Преди референдум или избори в Швейцария всеки гражданин получава по пощата брошура с основните идеи и предложения на кандидатите. Да, Швейцария не е България, но голямата разлика идва в избора, в информирания избор.
Демокрацията означава да мислиш всеки ден. А не веднъж на четири години. Тогава може да повярваме, че от нас нещо зависи. И няма какво да му мислим повече.
