На 64 години в България започваме да се ориентираме към приключване, както би казал д-р Тони Филипов, лека му пръст.
На други места на тази възраст се ориентират към започване на друг етап от живота.
2500 възрастни жени, най-младите от които на 64 години, осъдиха Швейцария в Европейския съд по правата на човека за това, че не се прави достатъчно в борбата с климатичните промени и така излага живота и здравето им на риск.
Съдът постанови, че властите в страната са нарушили правото на личен и семеен живот на пенсионерките. Точно групата на възрастните жени се смята за най-уязвимата по време на летни жеги.
Естествено, основната новина тук е юридическият прецедент, до който тази първа по рода си присъда в областта на климатичните промени и човешките права може да доведе. Решенията на Съда в Страсбург касаят пряко всички 46 страни от Съвета на Европа и спечеленият иск може да повлияе на законодателството и съдебната практика в тях.
Другата новина, особено за нас в България, а и в останалите страни на Балканите и Южна Европа, е че бабите изобщо имат право на личен и семеен живот.
Че 2500 пенсионерки могат да се обединят в асоциация и да водят с години съдебна битка за здравето и качеството си на живот.
Тук трудно на хора от третата възраст изобщо ще им хрумне да се жалват пред поредица инстанции, че заради все по-честите и по-опасни за тях горещини трябва да променят ежедневието си.
Че трябва да се съобразяват с жегата и да си стоят у дома по цял ден, да нагаждат графика си спрямо по-хладното време сутрин и вечер. Че в горещините за тях е опасно да ходят да плуват, да правят преходи по планините, чувстват се зле физически и не искат да стоят изолирани у дома със спуснати щори.
Тук например бабите отдавна са се научили през лятото да ходят до магазина по зазоряване и да водят социален живот късно вечер, ако изобщо водят някакъв социален живот. Не приемат криенето от жегите под заплаха от топлинен удар или инфаркт за нарушение на каквито и да било права, а още по-малко ще изкажат претенции на глас.
Въпросът не е само в това, че в Швейцария не са свикнали на по-топло време, както ние на юг. А в цялостната нагласа спрямо възрастните хора - на обществото, семейството и на самите пенсионери към себе си.
Говорим за различни култури. И за пример, който алпийските баби дават на всички ни.
По нашите патриархални ширини семейният модел все още следва стереотипа, при който всички - малко или много, живеят заедно и се грижат едни за други. Младите напускат дома късно, родителите им се грижат за тях до още по-късно, а когато вече не могат - ролите се обръщат.
Да те изритат от семейното гнездо и да престанат да те хранят само защото си навършил пълнолетие при южняци и балканци е неприемливо. Също толкова неприемливо е да пратиш възрастните си родители в старчески дом - това е израз на дълбока синовна неблагодарност към хората, които са дундуркали теб и децата ти цял живот.
Съответно все още у нас масово се смята, че социалният и личен живот на родителя е допустим, едва след като и изпълнил ангажиментите си към децата си. Първостепенният ангажимент на бабите е да гледат внуци, да готвят и вършат задачи на децата и чак след това да идат на разходка или на кафе с приятелки. Ако ходят на почивка го правят във времето, когато не се налага да гледат внуци, или пък водят и внуците.
Забавления като активен спорт и дълги пътувания са за младите, а старият човек по дефиниция е с куп болежки, ограничен от възрастта и непълноценен. За всичко се налага да му помагат децата му, включително и финансово.
И това не е роля, вменена на възрастния човек от по-младите. Обикновено той е най-убеден от всички, че това е смисълът на старостта му.
Естествено, описанието е схематизирано, изключения има доста, и с промяната на нравите те ще стават повече. И все пак у нас още битува схващането, че пенсионерът не може да води пълноценен собствен живот и е втора ръка човек на доизживяване.
Затова и българският възрастен човек е невидим и безгласен.
Бабите в Швейцария, Скандинавия и Франция имат друга концепция за живота си на старини и в центъра ѝ не е семейната печка.
Обичат децата и внуците си и се грижат за тях, но не се чувстват длъжни да го правят постоянно и като пръв приоритет. Имат си собствен живот.
В замяна не очакват децата им да помагат за всеки битовизъм. Когато възрастните вече не могат сами да се грижат за себе си се оттеглят в старчески дом.
Това не е нито по-добре, нито по-зле в сравнение с нравите на по-южните народи - просто е различен манталитет.
Ако тук разчитаме предимно на семейството за оцеляването и благополучието си, там в по-голяма степен разчитат за това лично на себе си и на обществото, което да осигури здравни, социални и прочее услуги.
Затова и бабите в Швейцария се заемат лично да защитават собственото си здраве и не се смятат за втора ръка хора. Наистина са убедени, че имат право на живот колкото всички останали и не се чувстват неудобно, че занимават света със себе си, вместо тихо да стоят в миманса.
Което е страхотно. В свят на социални мрежи и агресивен маркетинг вероятно дори и на поколението Z му писна всички да се занимават с него до степен да изглежда, че няма други хора на планетата. Особено в застаряваща Европа.
Някой не е млад вечно, а старостта не идва с бръчките и броя на годините.
Старостта идва когато сам се приемеш за прекалено стар и доброволно се откажеш от нещата, които обичаш да правиш. Или, за разлика от швейцарските баби, приемеш, че вече не ти се полагат.
