Едно време диваните бяха неудобни, но за сметка това грозни.
Бяха сковани от адска дървения, тежка като ЗИЛ, и отгоре им за мизерна доза удобство се мяташе синтетичната ужасия, наречена булана.
Обратно в наши дни. Из мебелните магазини има такова изобилие от дивани в цветове и форми, достойни за арт инсталация на Уорхол.
Дет' се вика, на чужд гръб и сто дивана са малко. Само че аз търся The Дивана и не се задоволявам с нищо по-малко от него.
Затова първият тип дивани, които отписвам автоматично още с влизането в мебелния магазин, са онези - олицетворението на "скандинавския уют", който всъщност не е никакъв уют, освен ако не преместим ударението на У-то.
Социалните мрежи непрестанно бълват кадри в този стил, които, като гледам, решавам, че изведнъж съм станала далтонист. На снимките всичко е толкова бяло-сиво-черно, включително и негово величество - диванът. Дори котките и кучетата са само черно-бели, егати!
Така по мебелните магазини са се размножили безброй дивани в черно, сиво и бяло, покрай които вече си представям как давам несметни левове за професионално почистване и ме е страх да изпия едно червено вино връз тях.
А каненето на гости сигурно се превръща в ерес... Хюга май ес, екскюз ми фор май инглиш!
Вторите дивани, които зачерквам, докато бродя като фантом из халетата на мебелния магазин, са диваните тип "дъска за сърф".
Те, разбира се, далеч не изглеждат по този начин на пръв поглед.
Напротив, обещават ти безкрайна мекота, в която да се размажеш и да останеш в нея като телетъбис в хралупата си. Подложките и възглавниците им изглеждат неестествено надути и пухкави, сякаш са пълни не със синтетична пяна и дунапрен, а със захарен памук и дъх на понита с грива в цветовете на дъгата.
Сядам да пробвам чудото на мебелната индустрия и, о, греда! Ама буквално!
Подгъзниците на дивана, допреди секунди бухнали като бабини козунаци, спихват под мен и усещам подложка, твърда поне колкото дъска за сърф. Само след половин минута седене тазът ми е изтръпнал, затова ставам и се отдалечавам веднага в търсене на мебел, която си отговаря на името "мека мебел".
Третият тип дивани, които виждам и веднага ми иде да ги изгоря, са в стил "Сълзи и сополи край Босфора".
Поради екстремната популярност на турските сериали в България някой находчиво се е сетил, че зрителките биха желали да обзаведат хола си досущ като този на Тефтер и Михлюз от сериала "Петмез".
И този някой също толкова находчиво е внесъл в клетата ни родина дивани, направени от сатен, обкантени с тонове златист плат и със златисти щампи за разкош. По някои екземпляри проблясват и камъчета, които палаво ми намекват за пещерата на Али Баба.
Само един поглед към тия дивани и в главата ми зазвучава лек кахърен кючек, какъвто звучи в турските сапунки, когато заможният герой реши да зареже бедното девойче, което допреди малко е зарибявал.
Кичът на диваните, извадени от турски сериал, почти докарва и мен до тежки сълзи, без да съм край Босфора. Замислям се дали не мога да пльосна един гол матрак насред хола и гордо да го повиша в диван или поне в нова мода в интериора.
Какво пък, пак ще е грозно и неудобно, но пък ще е различно...
